Въпреки изобилието от думи Джудит изглежда не губеше от очи първоначалния въпрос и неговото често повторение беше предназначено по-скоро да прикрие интереса, с който тя очакваше отговора. Ако от словата не можеше да се долови тоя интерес, погледът й положително го издаваше, защото, когато тя се наведе напред, за да чуе отговора, опитният наблюдател би могъл да открие в очите и оная тревога, която издава сърце, в което току-що е напъпила, но не е още разцъфнала любовната страст.
— Вярно, Жудит, вярно — съгласи се търговецът на роби в отговор на настойчивите въпроси на своята рожба. — Момъкът говори и за братовшедка си, защото ишках да жная какво мижли за нея, та го запитах. Надявах се, ше се е шкарал и ж нея, но не — не се е карал ж нея.
— Има ли някакво значение за тебе това?
— Голямо, дъще. Много голямо.
— Ти си загадъчен старец, татко, и макар че те изучавам от двайсет години вече, едва наполовина те разбирам. Е, какво каза той за Кейт Воуан? Предполагам, че се е срещал с нея.
— Да, ражговарял и ж братовшедка си. Той ражправя, ше тя се държала много мило ж него. Не й се сърди, бога ми.
Полученото сведение не произведе изглежда много приятно впечатление на еврейката, която с поглед, впит в пода, остана известно време замислена.
— Татко — поде тя с полусериозен и едновременно полунаивен глас, — момъкът носи една синя панделка на петелката си. Забеляза ли я? Любопитна съм да узная значението и. Орден ли е или нещо друго? Какво ти каза?
— Да, и аж я видях, но той не помена нищо за нея и аж го не питах. Не е орден. Нищо подобно. Баща му е бил само беден художник.
— Чудя се откъде е взел тая панделка? — промълви Джудит ниско, сякаш на себе си.
— Можеш сама да го запиташ, Жудит. Няма нищо лошо.
— Не, няма да го питам! — промени изведнъж държанието си девойката, като че ли се засрами от проявената слабост. — Какво ме интересува той и панделката му.
— Няма никакво жнашение, Жудит, няма жнашение, щом го накараш, да се заинтересува от тебе.
— Да се заинтересува от мене! Да не искаш, татко, да го накарам да се влюби в мене?
— Тошно това, тошно това.
— Защо, моля?
— Не питай сега. Имам една цел. Ще я ужнаеш, когато му дойде времето. Накарай го да се влюби в тебе. До уши, ако можеш.
Препоръката изглежда не се стори неприятна на Джудит. Тя посрещна бащиния съвет с поглед, който съвсем не изразяваше неудоволствие.
— Ами — запита тя, след като поразмисли и се засмя — какво ще стане, ако в желанието си да помамя него, хлътна аз самата. Разправят, че понякога тарантулата сама се улавя в собствената си примка.
— Ако ушпееш да хванеш мухата, мое жладко паяше, не ще бъде голяма беда. Толкова по-добре. Но най-напред улови мухата. Не отпушкай нишките на сърцето си, докато не се увериш, ше си уплела неговото. Пожле можеш да вършиш, каквото ишкаш Но доща. Шувам го, ще ижлиза от щаята си. Трябва да отида да го отведа на закушка. Сега Жудит, бъди мила. Отправи му най-жладката си ужмивка!
Завършвайки разговора с бащинско насърчение, Джейкъб Джесурън излезе, за да отведе госта в големия хол.
— Ах, мили татко — прошепна Джудит, поглеждайки след него със загадъчна усмивка на лицето, — веднъж да ме намериш готова да изпълня съветите ти, макар и не заради тебе самия или заради него, каквито и да са намеренията ти. Нещо по-велико ме мами: една опасна страст, с която си играя, и заради самата опасност ще се опитам. Охо, идват! Колко гордо пристъпя! Сякаш той е господарят, а ти стари израилтянино, си негов управител, негов книговодител, ха-ха!
— Уф — смехът й се пресече и усмивката се превърна в гримаса, — панделката! Още я носи. Какво ли означава тя? Няма значение, вече. Скоро ще разнищя гранката на свилената му тайна, пък ако ще и да разкъсам сърцето си!
Глава XL
ЗАГОВОРЪТ НА ЕДИН ДРУГ БАЩА
По същото време в Гостоприемната планина се разиграваше сцена, която изненадващо съответствуваше на току-що описаната. Лофтъс Воуан водеше с дъщеря си разговор, подобен на беседата между Джейкъб Джесурън и Джудит, и темата беше сходна, а подбудите на плантатора бяха също тъй долни като тези на чифликчията.
Смиджи още спеше. В своя „мииличък Лоондон“ той никога не беше познал утринните часове и през целия си живот не беше видял как изгрява слънцето. Обичайният час за ямайската закуска се явяваше прекомерно ранен за него, тъй че, познавайки навиците на госта си, внимателният кустос бе наредил закуската да не се поднася, докато франтът не даде признаци, че си е отспал. Никой нямаше право да смущава сънищата или дрямката му, преди Морфей да е напуснал доброволно стаята му. Чак тогава лакеят Томс, на когото беше поверено отговорното бдение, оповестяваше, че предстои господарят му да се яви лично.