— Охо — възкликна плантаторът, приятно изненадан. — Почна значи?
— Да, татко — отвърна Кейт с простодушна невинност. — Почнах да мисля за едного, и то така, че просто не ми излиза от ума.
— Хе-хе — повтори възклицанието си кустосът, малко пообъркан от неочакваната чистосърдечност на признанието. — Откога почна, дъще?
Господин Воуан погледна дъщеря си нетърпеливо.
— Откога ли? — запъна се Кейт замислено.
— Да. Кога почна за пръв път да мислиш за тоя момък?
— От завчера следобед, когато го видях за пръв път, татко.
— На обед, когато го видя за пръв път — поправи дъщеря си бащата. — Няма значение — продължи той и потри радостно ръце, без да забелязва озадачения израз, който се изписа по лицето на Кейт. — Може би не ти е дошло на ум в първия момент на запознанството, Често се случва. Известна срамежливост, която трябва да се превъзмогне. Значи харесва ти вече, Кейт?
— О, татко, можеш да бъдеш сигурен, че да. Повече от всички други, които досега съм срещала, с изключение на тебе, мили татко.
— Хе, сладичката ми, друго е това харесване, съвсем друго. Едното е любов, другото е дъщерна обич. Всяка си има мястото. Сега слушай, понеже си добро момиче, ще ти съобщя нещо приятно.
— Какво, татко?
— Не зная дали да ти го казвам или не — пошегува се плантаторът и погали закачливо дъщеря си по бузата, — поне сега, струва ми се. Ще те ощастливя извънредно много.
— У, татко! Аз ти признах, каквото искаше да узнаеш, и виждам, че си доволен. Не бива сега ти да криеш онова, което казваш, че ще ме зарадва. Какво е?
— Слушай тогава, Кейт — наведе се напред г. Воуан, сякаш искаше да придаде по-голяма внушителност на съобщението, и прошепна, — той отговаря на чувствата ти. Той също те обича.
— Не ми се вярва, татко — промълви младата креолка с тъжен глас.
— Обича те, уверявам те, момиче. Влюбен е до ушите. Зная го. Видях го още в първия миг. Значи един слепец вижда по-добре от една влюбена девойка. Ха-ха!
Кустосът се разсмя продължително на шегата, която пусна така неочаквано, защото в тоя час той беше в най-весело настроение. Най-съкровената му мечта беше на път да се осъществи. Господин Смиджи беше влюбен в дъщеря му. Той го знаеше от по-рано. Сега и дъщеря му беше почти изповядала, че харесва Смиджи. А какво означаваше „харесва“, ако не „обича“?
— Да, Кейт — подхвана той, когато се поуспокои от възбудата, — ти си сляпа, малка глупачке. Иначе щеше да го забележиш. Държането му щеше да ти го покаже.
— Ох, татко, струва ми се, че държането му показва по-скоро обратното: той нехае и за двама ни. Много е горд, за да се интересува от нас.
— Какво! Много горд? Глупости! Такива му са маниерите. Към тебе положително той не се държи високомерно, Кейт.
— Не мога да го упреквам — продължи девойката все със същия тъжен глас. — Не е виновен той. Ти, татко — не ми се сърди, че ти го казвам сега, когато зная всичко, не трябваше да постъпваш така.
— Да постъпвам, така! — извика кустосът със самооправдаващ се, но озадачен поглед. — Какво бълнуваш, дете? Че и да исках, не можех да го посрещна по-добре. Направих всичко възможно да го приема и да го накарам да се почувствува като у дома си. Колкото пък до неговото държане, всичко, Каквото говориш за гордостта му, е безсмислица. Напротив, той през всичкото време се държа очарователно. Не ще и дума, че никой мъж не се е държал по-внимателно от г. Смиджи…
— Господин Смиджи!
— Влизането в същия миг на знатния гост не позволи на г. Воуан да забележи какво въздействие произведе поменатото име: едно съвсем неочаквано въздействие, както се виждаше от изражението, което внезапно доби лицето на Кейт.
Ако не беше прекъсването, възпрепятствувало разяснението, което Кейт щеше несъмнено да направи начаса, едва ли плантаторът би могъл да седне на закуска със значително увеличен апетит.
Гостът погълна цялото внимание на бащата, който бе принуден да прекъсне рязко разговора и изглежда не чу как дъщеря му възкликна, повтаряйки името на Смиджи, нито словата, които тя прошепна, когато се обърна към масата:
— А аз мислех, че става реч за Хърбърт.
Глава XLI
В ОЧАКВАНЕ НА ИЗГОРАТА
Тръгването на младия англичанин под водачеството на Куокоу беше сигнал, че е време черната дружина да се пръсва. По знак на главатаря негрите се разделиха на групички от по двама-трима и се насочиха в различни направления, изчезвайки в гъсталака все така безшумно, както и бяха изскочили из него.
На полянката остана единствено Кюбина с беглеца, свит на един пън до него. Капитанът на мароните постоя известно време опрян на пушката си, която един от четата му бе донесъл. Впил очи в пленника, ловецът размишляваше какво да предприеме във връзка с нещастния роб и сянката по лицето му говореше, че го измъчват някои въпроси.