— Съвсем естествено, ваше благородие — съгласи се Томс със силен ирландски акцент, показващ, че е родом от Уелс.
Изглежда, че покорителят на женските сърца или не беше доволен от дванайсетте си леки победи и желаеше да увеличи броя им на тринайсет, или не беше сигурен в завоюването на една от дванайсетте креолки — такъв извод можеше да се направи от разговора, който последва между него и душеприказчика му.
— Слуушай, Томс — каза франтът, обръщайки се към лакея с по-сериозен глас, — ти си извънреедно умен мъж. Точно такаа, честна дуума.
— Благодаря ви, ваше благородие. То се дължи на туй, че се намирам в обществото на ваше благородие.
— Няяма значеение, няяма значеение. Забеляязал съм, че си умен мъж.
— То е от скромната ми служба при ваше благородие.
— Дообре, Томс. Иискам да изполузвам интеелигентността ти.
— По какъв начин, ваше благородие. Искате да свърша някаква работа?
— Даа. Познааваш ли оная неегърка — каафявото момииче с тюрбана, искам да каажа?
— Прислужницата на госпожица Воан ли?
— Тоочно тя. Йоола или нещо подобно е имеето на създаанието.
— Да, Йола, така се казва, ваше благородие.
— Дообре, Томс. Предпоолагам, че имаш прекраасна възможност да разгооваряш с нея, с неегърката, искам да каажа.
— Много често, ваше благородие. Разговарях вече с нея сума пъти.
— Дообре! Сеега следния път, когато разгооваряш с нея, Томс, иискам да я изпоомпиш.
— Да я изпомпя! Какво е това, ваше благородие?
— Заащо, драаги! Не си ли чуувал такоова нещо?
— Хм, не ви разбирам, ваше благородие.
— Не ме разбиираш? Ти си глупаак, Томс!
— В обществото на ваше благородие…
— Каквоо, драаги! В мооето общество си стаанал глупаак!
— Не, ваше благородие. Не ме изслушахте. Исках да кажа, че в обществото на ваше благородие скоро ще престана да бъда глупак.
— Виж, тоо е друго. Дообре, слуушай тогава и ще раазбереш. Искаам да поговориш с тая Йоола и да измъъкнеш някои таайни от нея.
— Ахаа — възкликна Томс, като допря показалец до челото си. — Сега разбирам, ваше благородие.
— Отлиично! Отлиично!
— Ще го направя, не се тревожете. Но какви тайни желае ваше благородие да измъкна от нея?
— Искаам да узнаеш какво каазва за меене не неегърката, а господаарката й.
— Какво казва негърката за господарката си?
— Томс, ти си непоноосимо глуупав тая утрин. Съвсеем не, съвсеем не, а каакво каазва нейната господаарка за меене, за меене.
— Аха, какво казва госпожица Воан за ваше благородие!
— Точно така.
— Дума давам, ще го узная. Всяка дума ще узная.
— Ако го напраавиш, Томс, ще ти бъда задъължен с една гвинеея.
— Една гвинея, ваше благородие!
— Даа. И ако се спраавиш сръчно с поръъчението, ще увелиича награадата на две — двее гвинееи. Чууваш ли?
— Не се безпокойте, ваше благородие. Ще измъкна всичко от негърката, ако ще и да изтръгна езика и измежду лъскавите й зъби.
— Нее, Томс! Нее, приятелю. Ниикакво насиилие! Тук сме на гоости. Гостоприиемната планиина не е хотел. Трябва да се действуува със страатегия, не със сиила, както Шекспиир или някой друг от тия писаатели е каазал. Несъмнеено ще побееди само страатегията!
С тази двусмислена забележка — двусмислена, защото не се знаеше дали се отнася до изхода на Томсовото поръчение или до собствения му успех в ухажването на госпожица Воуан, г. Монтагю Смиджи приключи разговора.
Томс оправи последните гънки в ловната премяна, наложи на главата на господаря си ловната шапка и прекара по раменете му многобройни ремъци, на които бяха закачени: ловна чанта, меден рог за барут, калайдисана манерка с чашка и ловджийски нож с кожен калъф.
— Чеестна дуума, ужаасно подходящ костююм — възхити се франтът, оглеждайки се от глава до пети в огледалото, — убийийствен костююм, съвсеем лоовен. Не намиираш ли, Томс?
— Бога ми, точно така, ваше благородие.
— Тряябва да виидя приятеелите си и да им каажа довииждане, преди да потеегля. Ай, непремеенно тряябва!
При тези думи Смиджи излезе от стаята вдървено, защото плътно прилягащите панталони не му позволяваха да се движи много свободно. Той се насочи към големия хол явно с надежда да порази прекрасното създание Кейт със своя убийствен костюм.
Глава XLIV
КОНТЕТО НА ЛОВ
Че г. Монтагю Смиджи сполучи да разговаря, с когото си беше наумил, и че е доволен от постигнатия успех, можеше да се заключи от блажената усмивка, която играеше по лицето му, когато излезе от къщи. Дори когато прекоси двестате или триста ярда открита местност, които отделяха жилището от гористия склон на рида, той вървя с възторжено бодра стъпка, като от време на време поглеждаше през рамото си назад, чувствувайки, че е наблюдаван.