Куоши не бе поканен да участвува в яденето. Той бе застанал встрани, до нозете на франта, и следеше лакомо движенията му, като куче, което дебне господаря си, зает с подобно занимание.
Понеже дъвкателните способности на контето ловец изглежда не бяха малки, погледът на Куоши почна да издава озадаченост, примесена с тревога, при мисълта, че остатъците, които му се полагаха, не ще бъдат нито многобройни, нито обемисти. Половината от петлето и голяма част от резените жамбон и език бяха вече погълнати.
„Това ненаситно господар лакомо като прасе. То изяжда всичко до последно парче — говореше си на ум негърчето в лошо разположение на духа. — Ай, и изпива всичко до последно капка!“ — продължи момчето, когато видя как г. Смиджи гаврътна на един дъх пълна чаша с вино.
Подир малко в същата бездънна фуния се изля втора чаша, защото от умората и жегата господарят бе ожаднял здравата.
За голямо съжаление на Куоши и не по-малко огорчение на самия ловец случи се беда, по-лоша от опасността да бъде пресушена и последната капка вино. След като си наля чашата за втори път, франтът постави шишето на земята несръчно, без да го закрепи. Бутилката загуби равновесие, обърна се и остатъкът от виното се разля на тревата.
Издръжливостта и търпението на Куоши бяха поставени на сурово изпитание, но най-подир апетитът на господаря бе заситен и на негърчето бе разрешено да нападне и да изяде все още изобилните останки от гощавката.
Момчето не чака да го канят два пъти и от начина, по който то започна да лапа, пролича, че ако г. Смиджи няма след закуската по-добра сполука, ловната торба ще бъде върната в къщи много по-лека, отколкото при тръгването.
Докато Куоши мляскаше сладко, ловецът, с повишен от изпитото вино дух, намисли да поскита сам. Нямаше време за губене. Опасността, че ще се върне в Гостоприемната планина с празна торба, започва да се натрапва на съзнанието му. Ако той след розовите надежди, които неговият внушителен ловен костюм будеше, и перченето си не успееше да оправдае очакванията, предстоеше му унизително завръщане.
Затова франтът реши да продължи лова с по-съсредоточено внимание и ако е възможно, да навакса пропуснатото сутринта.
Беше един часа следобед. Оставаха му още три часа, докато стане време за прибиране. Откакто бе пристигнал в Гостоприемната планина, обядваха в пет. Господин Воуан беше променил часа на това важно ядене от три на пет, за да се приспособи към светските навици на своя аристократичен гост.
Ловецът метна на рамо рога с барут и ловната чанта, взе пушката и потегли, оставяйки прислужника си да глозга пилешките кости.
Глава XLV
УЛУЧЕНАТА ПУЙКА
Изглежда, че небесният покровител на ловците, добрият свети Хюбърт, прие разлятото вино като нему отредена преливна и от благодарност се съгласи да възнагради с успех г. Смиджи.
Франтът не беше се отдалечил и двеста ярда от мястото, където закуси, когато пред очите му се изпречи ято едри птици с примамлив изглед. Те бяха накацали на земята, на открито поле или горска поляна, просторна няколко акра, до чийто край се приближи ловецът.
Птиците седяха или по-правилно стояха накуп и ако г. Смиджи не беше така замаян от гледката, щеше да забележи, че те се трупат около скелета на свиня или на някакво друго животно, от чиито кости отстраняват месото така грижливо, като че скелетът се приготовлява за някой музей.
Тъй като познанията на ловеца по естествена история се ограничаваха до онова, което бе зърнал при едно случайно посещение на една лондонска менажерия, той не се и запита какви птици вижда пред себе си и какво търсят те тук.
Най-напред той ги взе за токачките, които диреше, но когато ги разгледа по-внимателно, почна да се съмнява дали са токачки. Последните, поне питомните, които франтът бе виждал в Гостоприемната планина, имаха синкава перушина с бели точки, а птиците на поляната бяха съвсем черни. Кой знае дали дивите токачки не се различаваха от питомните си братовчедки. Навярно с това можеше да се обясни и разликата в цвета на перушината им.
Докато правеше тези догадки, контето забеляза една друга особеност в птиците. Всички имаха голи вратове и глави с червеникав или кървав цвят, точно като пуйките.
„Ха, че тоова са пууйки, бога ми! Ято дииви пууйки!“
Лондонският франт беше чувал от някого или някъде, че дивата пуйка се въди в Америка, следователно и в Ямайка, щом островът съставляваше част от Америка.
Колкото и погрешен да беше изводът, разсъждението задоволи Смиджи и го убеди твърдо, че има пред себе си ято диви пуйки, затова той реши да го обходи.