Духът му бе обхванат от неописуем ужас. Той така го притисна, че отне способността му да разсъждава.
Когато си възвърна тази способност, франтът се увери още повече в безизходността на своето положение. Колкото повече си блъскаше главата, толкова по-силно му се натрапваше мисълта за опасността, в която го хвърли прибързаният му скок.
Бедата не беше малка — никакво забавно приключение: отдавна тя загуби този си приятен изглед. Дебнеше го не нещастие, а открита опасност: опасност за живота му!
Да, съвсем сигурно — животът му беше в опасност. Франтът не закъсня да стигне до това убеждение. Веригата от индуктивни съждения, която доведе до подобен извод, беше поразително ясна. Ако ловецът не съумееше сам да се измъкне от клопката, в която чрез своя съдбоносен скок се вкара сам, кой можеше да го спаси?
Да се възлагат надежди на Куоши беше неоснователно. Негърчето остана надире му и щом не се отзова на виковете му, или спеше, или си беше отишло. Но дори и да беше будно, и още в бивака, каква вероятност имаше то да намери господаря си?
Можеше ли момчето да проследи дирите му до дървото? Едва ли Куоши щеше да успее. Смиджи си спомни, че по-голямата част от местността, през която мина, беше покрита с диво гигантско просо, в което нито стъпките, нито колената оставяха някакви следи. Жилавите стебла на тревата се изправяха веднага, щом човек отминеше, и запазваха твърде малко доказателства, че някой е вървял. Навярно подобни дири биха били достатъчни за един опитен ловец, но щяха ли да помогнат на гламавото негърче, просто конярче в плантацията! А ако Куоши не успееше да открие следите му, каква вероятност имаше, че той ще намери ловеца. Никаква — или едно на хиляда само!
Ала кой друг можеше да открие контето, ако не негърчето? Кой друг? Кой би минал по тези места?
Ни жива душа! Дървото, което бе погълнало човека, се намираше в един див участък сред самотна гора, Смиджи не бе срещнал ни път, ни пътека наоколо. Той можеше да остане в тъмницата си с месеци, без човешко същество да се приближи до дънера, а само една седмица стигаше, за да престане да живее клетникът. Да, за седмица, даже за по-малко той щеше да умре от глад. Мисълта беше смразяваща. Тя така го зашемети, че той се отпусна вцепенен от отчаяние.
Все пак не е естествено за един жив човек да се отдава на безпределно униние, преди да е направил някакво крайно усилие. Инстинктът за самозапазване, присъщ на най-низшите животни, е в състояние да стресне и най-немощния човешки дух. Духът на Монтагю Смиджи не беше измежду най-силните и контето клюмна още при първото сътресение, но след време настъпи реакция, която го подтикна да се опита отново да спаси живота си.
Още веднъж той се изправи на нозе и се помъчи да се изкатери по стените, които го обкръжаваха. И сега опитът завърши както преди с поражение.
При последното усилие обаче франтът откри, че неговите опити са значително затруднени от редица impedimenta — обременителни предмети: тесните панталони от еленова кожа, които, овлажнени от потта, бяха полепнали плътно към краката, ботушите и преди всичко щрайфелките, които притегляха панталоните към чизмите.
Начаса съобрази, че трябва да се освободи от тези пречки, и изпълнението на взетото решение му се стори твърде леко.
Но когато ловецът се помъчи да отстрани досадните предмети, оказа се, че всичко е много трудно.
В тясната дупка, в която се намираше, той не можеше да се наведе, за да достигне до щрайфелките и да ги откопчи, а докато те не се освободяха, немислимо бе да се извадят ботушите. Той можеше да клекне и да приседне като терзиите с кръстосани крака, както беше го направил при пропадането си, но в това положение кожените каишки се опъваха толкова, че ставаше невъзможно откопчаването им. Нежните пръсти на контето не бяха пригодени за подобно усилие.
„Неволята учи човека.“ Народната мъдрост се оказа вярна и в Смиджевия случай, защото точно сега му хрумна, вместо да откачва щрайфелките на панталоните, да освободи презрамките и да изуе начаса панталоните и ботушите.
Когато се изправи, той бе осенен от една по-щастлива мисъл: да изреже кожените си панталони точно над колената и така да се освободи наведнъж от ботуши, щрайфелки и копчетата на панталона.
Франтът бе оставил ловния си нож до манерката с ракия, където бе закусвал. За щастие той носеше в джоба на жилетката си малко ножче, което беше още по-подходящо за целта. Той го извади и изпълни решението си.
Той лесно преряза панталоните точно над колената, сетне, натискайки последователно с пръстите на краката в тока на ботушите, той измъкна едновременно чизмите, отрязаните крачоли и каишките. Господин Смиджи остана по чорапи.