Той не стоя дълго време в бездействие. Опасността го тласна да прояви силите си и той се опита наново да изкачи стените на дървото затвор.
Уви, след много усилия и неколкократни несполучливи катерения той стигна до ужасяващото заключение, че е невъзможно да се спаси.
Той се изкачваше на около четири фута от отвора, където откритата повърхност, изложена дълго време на атмосферните влияния, се беше изгладила и не бе възможно човек да се закрепи. При всяко усилие да се задържи за гнилото дърво затворникът губеше равновесие и се сгромолясваше на дъното.
Всяко свличане зашеметяваше ловеца и го оставяше без дъх. Той падаше от твърде високо, от десет-дванайсет фута, и ако отдолу не беше меката гнила дървесина, която умъртвяваше ударите при всяко сгромолясване, едно-единствено падане щеше да бъде достатъчно, за да го осакати за цял живот.
Още веднъж г. Смиджи изпадна в униние. Още веднъж отчаянието го потисна.
Глава XLVII
ТРОПИЧЕСКИ ПОРОИ
Когато след време нещастният ловец си възвърна способността да разсъждава, мислите му взеха друга посока. Той престана да прави усилия да се покатери; многобройните опити го убедиха напълно в невъзможността да се спаси сам. Сега се увери, че единствената му надежда лежи във вероятността да мине покрай него Куоши или някой друг — нещо твърде съмнително. Даже някой и да се доближеше до хралупата, как щеше да узнае, че вътре е Смиджи. Кой би допуснал, че дънерът е кух — поне дотолкова, та вътре в цилиндричната му клетка да се затвори едно човешко същество, живо погребано като в прав дървен саркофаг.
Наистина минувачите можеха да забележат оставената на земята пушка, но нима тя би била достатъчно указание къде е скрит нейният собственик. Нямаше изгледи да го видят. Единствената надежда беше да го чуят и в момента, когато тази мисъл му дойде на ум, той почна да вика, колкото му сили държат.
Той съжаляваше, че не се е сетил по-рано, защото някой междувременно може да е минал.
След като се свлече, франтът изпищя няколко пъти, докато трая началната уплаха, но когато се запретна да се изкачва нагоре, престана, защото всичките му усилия бяха погълнати от трудното упражнение.
Сега той схвана нуждата да вдига шум и реши да поправи допуснатия пропуск. Почна да надава вик подир вик с всичката сила на дробовете си.
В продължение на няколко минути той се напъва без прекъсване, но въпреки големия шум се усъмни, че ще бъде чут. Около себе си имаше дебела обвивка. Съдейки по диаметъра на дънера, той си даваше сметка, че от външния свят го дели плътна стена от здрава дървесина, без да се поменават лозите и паразитите, които умъртвяваха звука още повече.
Щом мисълта за тези обстоятелства му мина през главата, съмнението, че ще бъде чут, се превърна в увереност и отново пред него се изправи ужасният призрак на отчаянието — по-застрашителен и зловещ отпреди.
За миг страхът вцепени ловеца и го лиши почти от способността да говори. Но неволята го застави да поднови напъните си. Единствената възможност да се спаси беше да го чуят. Нямаше друг изход и той отново се развика с тонове, които се меняха от врясък в хленч.
Близо цял час нещастникът продължи своята тревожна кавантина, без да получи друг отклик освен ехото на собствения си глас, който се отразяваше през отвора на хралупата с кухи, гробни стонове — жалостив монолог на последователно крещене и ръмжене, пресичан от чести паузи, през които викащият се вслушваше за отговор.
Но ответ не дойде. Никаква промяна не настъпи в положението на затворника, с изключение на една, предназначена да го направи още по-окаяно и безнадеждно. Като че неговите отчаяни викове разгневиха злия дух на бурята. Небето над главата на ловеца се покри неочаквано с гъсти черни облаци, от които се изля дъжд, какъвто трябва да е валял през четиридесетте дни на потопа.
Изля се един от онези тропически порои, при които водата не пада на отделни, единични капки, а се стича на дълги, непрекъснати потоци, сякаш небето се е превърнало в чудовищен душ, чиято верига е изтеглена и завързана.
Макар и добре защитен срещу вятъра, горкият Смиджи нямаше покрив, никакъв навес, за да се запази от дъжда, който се сипеше над знатната му глава, като че ли към корубата на сухото дърво бе насочено гърлото на помпа. И наистина фуниообразният отвор, който беше по-широк от останалата кухина, спомагаше да се вкарва вътре по-голямо количество вода и ако тя не намираше отвори да се изтича, изцеждайки се през шуплите на гнилака право надолу, контето можеше да се изложи на една по-бърза смърт от глада, защото щеше да се събере достатъчно вода, в която да се удави.