Когато огледа предмета по-внимателно, Куоши откри с изненада, че е пушка, а когато я изследва по-отблизо видя, че е пушката на господаря ловец.
Тя лежеше на тревата недалече от сухия дънер. Какво търсеше тя там?
Къде беше самият господар? Някакво нещастие ли го бе сполетяло? Защо бе захвърлил пушката си? Да не би да, се е самозастрелял? Какво изобщо му се бе случило?
Точно в тоя момент до негърчето достигнаха жални звуци — едно скимтене, продължително и кухо, като че ли някакъв измъчван дух се сбогуваше със земята. Звукът приличаше на човешки глас и все пак се различаваше от него. Наподобяваше гласа на някой, който говори от вътрешността на гроб.
Ужас обхвана момчето и с бързината, с която хамелеонът мени цвета си, черната му кожа доби мигновено пепелявосив цвят.
То би побягнало, но го задържа една мисъл. Може би господарят беше още жив и се намираше в беда. В подобен случай наказание очакваше Куоши, загдето го е изоставил.
Гласът идваше сякаш иззад сухото дърво. Оня, който го бе издал, се криеше там. Навярно на другата страна лежеше ранен ловецът.
Негърчето събра смелостта, която му бе останала, и се придвижи към другата страна на дънера. То вървеше предпазливо, стъпка по стъпка, и изследваше местността.
Най-после достигна до отвъдната страна. Огледа навсякъде. Не намери никого — ни мъртъв, ни ранен.
Там нямаше храсти, в които би могъл да се скрие един толкова голям предмет като човешко тяло, поне в кръг от двайсет ярда около стеблото. А скимтенето не идваше отвъд това разстояние.
Невъзможно бе някакъв човек да се скрие и под шумата на пълзящите растения, които се виеха около храстите. Куоши се престраши и подири и между тях. Но и там не откри никого.
Сега обаче прозвуча второ скимтене и момчето се уплаши още повече. Скимтенето беше точно като първото — провлечено и гробно, сякаш излиза от дъното на кладенец.
То идваше пак откъм дънера, но сега от отвъдната страна, която негърчето бе напуснало и където не бе видяло никого.
Да не би раненият човек да беше пропълзял на другата страна, докато Куоши се придвижи в обратната посока?
Тая мисъл мина през главата на момчето и за да реши загадката, то се върна на мястото, откъдето беше дошло, но този път по-бързо, преди да му е избягал тайнственият глас.
Когато то стигна до точката, откъдето бе първоначално тръгнало, изненадата му нарасна още повече. Не се виждаше никой. Пушката продължаваше да лежи на мястото си, както бе оставена. Никой не беше я докоснал, никой се не мяркаше.
Отново прокънтя гласът, но сега тънък и приличен на писък! Викът изплаши Куоши, по челото му изби пот, която потече по бузите му като едри сълзи.
Сега все пак врясъкът приличаше повече на човешки глас и насърчи негърчето да остане още при дървото. То не се съмняваше, че гласът идва от отвъдната страна на дънера и отново се опита да зърне предмета, който издаваше звуците.
Все още убедено, че човекът, който и да беше, поради някаква причина продължава да обикаля около дървото, момчето отново тръгна напред с намерение да не спре, докато не догони бягащия пред него. То почна да се върти около дънера, в началото в тръс, но като чуваше от време на време скимтенията и писъците, винаги идващи откъм обратната страна, то ускори крачката, докато се разтича с цялата скорост, на която бяха способни нозете му.
То продължи гоненицата, докато обиколи няколко пъти дървото и се увери накрая, че е невъзможно да припка пред него някакво човешко същество, без да бъде то застигнато.
Това убеждение накара Куоши да се спре внезапно и бързо да размисли.
Щом не беше човек, трябваше да бъде „призрак или самото дявол!“
Заключението, че е или едното, или другото, изглаждаше съвсем неоспоримо. Куоши не можа да издържи повече.
— Бродник! Джъмби! Дявол! — изпищя той с тракащи зъби и готови да изхвръкнат от орбитите си очни ябълки. После хукна и се понесе към Гостоприемната планина толкова бързо, доколкото треперещите му крака бяха в състояние да го носят.
Глава L
ЗАГРОЗЯВАЩИТЕ ПАНТАЛОНИ
Господин Смиджи се влачеше нещастен подир водача, когото капитанът на разбойниците му предостави, за да го отведе в къщи.
Колко много се различаваше окаяният и оклюмал мъж от спретнатия и елегантен ловец от утринта. Външният вид и състоянието на духа му бяха еднакво плачевни.
На франта не тегнеше преживяното. Той не бе понесъл наранявания, от които би заслужавало да се оплаква. Похабените скъпи дрехи и раздадените пари на бандитите, за каквито той продължаваше да счита мароните, представляваха дреболия за един богаташ като него. Огорченията му следователно не се дължаха на загубата и на премеждията. Измъчваше го нещо предстоящо, нещо в перспектива.