Сега, когато се приближаваше до дома, той се връщаше в много по-смешно състояние, отколкото когато се раздели с веселата горска чета, защото след отдавна спрелия дъжд пекна изгарящо слънце. Атмосферното въздействие върху онова, което бе останало от кожените му панталони, предизвика тяхното скъсяване и изрязаните краища се вдигнаха нагоре до половината от бедрата, вадейки на показ значителна част от кривите кльощави крака между крачолите и ботушите.
Воден от своята суета, франтът съзнаваше недостатъка на краката си. Там беше най-уязвимото му място. Поради тази причина той отдавна избягваше употребата на високи ботуши, така наречените в Англия „хесенски“ ботуши, които са най-грациозните измежду всички видове обуща с изключение може би на сандалите. Смиджи ги мразеше като всеки мъж с вретеновидни крака, който е принуден да ги носи, и това обяснява тяхното изчезване. Контето ненавиждаше бричовете, защото и те водеха до същите последици и издаваха слабото му място.
Няма съмнение, че това отвращение го бе довело до нововъведението в ловния костюм, което вече описахме и което в случая се оказа сериозна грешка.
Ако кожените панталони бяха запазили дължината, на която бяха отрязани; не би се забелязвало нищо особено, поне нищо толкова смешно. Те биха могли да се уподобят на панталонките на шотландските планинци или на свободно падащи кожени бричове — премяна, подходяща за един ловец. Но както сега се бяха свили и разголваха кривите скелетоподобни форми на Смиджиевите крайници, те правеха контето съвършен образец на „плашило“.
Смиджи съзнаваше твърде добре всичко и в тоя момент беше готов да назначи за книговодител в имението си всекиго, който би му набавил едни панталони. Той се нуждаеше само от панталони. Останалото му облекло, макар и тежко пострадало в сравнение с вида си, преди да тръгне ловецът сутринта, беше все пак поносимо, във всеки случай не беше смешно. Единствено панталоните можеха да донесат нещастие на контето.
Една ужасяваща перспектива се очертаваше пред нашия бивш ловец, защото сега той заслужено можеше да се нарече така. Може би някои биха предпочели да се употреби едно по-малко ласкаво определение: нашият самозван ловец.
Той се страхуваше да се завърне. Празната ловджийска торба и глупавото приключение, завършило с това, че го постави в такова смешно положение, съставляваха наистина неприятна, ужасяваща перспектива. Как щеше да се яви франтът пред своите приятели в Гостоприемната планина? Той не береше голяма грижа за г. Воуан, но как можеше да се укрие от госпожица Воуан, от Кейт, ах, от Кейт! Тук лежеше причината за неговата загриженост, за неговото огорчение.
Не можеше ли да се добере до къщата и да се промъкне до стаята си, без да бъде забелязан? Имаше ли някакви изгледи за успех?
Когато Смиджи поразмисли, убеди се, че няма големи шансове. Гостоприемната планина, като всички други плантаторски жилища в Ямайка, беше подобно на птича клетка открита от всички страни. Извън границите на вероятното трябваше да се счита възможността ловецът да се вмъкне незабелязан.
Смиджи искаше все пак да опита и върху успеха на този опит заложи единствената си надежда. Защо не владееше великата тайна, позната само на ревнивата Юнона — съпругата на Юпитер, — тайната човек да става невидим! Какво не би дал франтът, за да може да наеме само десетина минути картагенския облак.
Подобна мисъл действително занимаваше Смиджиевия ум, защото, като всички англичани от добро семейство, и той бе изучавал древните класици.
Идеята породи в него едно вдъхновение. Щом нямаше възможност да използува Юнониния облак, защо да не се прикрие под булото на нощта. Когато се стъмни, той можеше да влезе и да се добере до стаята си неусетно, избягвайки неприятната среща, от която се страхуваше толкова.
Контето се спря, погледна водача, погледна слънцето и накрая голите си колена, които сега от умората се бяха огънали навътре едно към друго.
Гостоприемната планина се виждаше. Водачът се готвеше да се раздели с ловеца. Следователно франтът можеше да постъпи, както пожелае, без да има никакви свидетели.
След миг маронът се сбогува със Смиджи и го остави сам.
Контето измери още веднъж с очи небето и погледна часовника си. След два часа щеше да падне здрач. Промеждутъкът от сумрака щеше да му позволи да се доближи до къщата и в първите минути на тъмнината, преди да се запалят лампите, той щеше да се промъкне незабелязано или най-малко не би проличал така силно окаяният му вид.