Планът беше осъществим. Смиджи реши да го приложи и се сгуши на скрито, за да изчака да залезе слънцето.
Той броеше часовете, половинките и минутите; ослушваше се в гласовете, които идваха от негърското село; наблюдаваше пъстрокрилите птици, които летяха между клоните над главата му, и им завиждаше за непокътнатата перушина.
Въпреки че прелестни гледки галеха очите и сладки напеви омайваха ушите на нещастника, двата часа, които той прекара в скривалището си, не преминаха приятно; неизвестността дали ще сполучи планът му лишаваше от чар дивната картина, която заобикаляше ловеца.
Часът за действие настъпи. Слънцето залезе зад отсрещния рид, където се намираше Монтагювият замък, собственото му стопанство. Дрезгавината се спусна нежно като пурпурна завеса над долината на Гостоприемната планина. Дойде време за тръгване.
Смиджи се изправи и след като извърши разузнаване на местността пред себе си, се насочи към господарската къща.
Той се мъчеше да върви по възможност под прикритието на дърветата, което му се удаде, защото бахаровите дъбравки откъм тази страна се спускаха чак до парка, който обкръжаваше жилището.
Франтът отмина негърското село и го остави вдясно от себе си, без да бъде открит. Обходи също складовете и захарните работилници, използувайки особеностите на терена, и успя да достигне незабелязано до площадката, на която се издигаше къщата.
Той все още не беше превъзмогнал заплахата: опасното поле се намираше пред него и трябваше да се прекоси. Оставаше да се преминат цветните лехи пред къщата, защото пътеката бе отвела контето пред главния вход.
Беше тъмно и никой не се показа; поне ловецът не видя никого на стълбищната площадка и на прозорците на големия хол. Дотук всичко бе минало благополучно.
Сега беше нужно само Смиджи да притича до отворената врата и после до собствената си стая, където Томс щеше набързо да го премени в по-угледни дрехи.
Франтът се засили да прибяга и успя да премине половината път през градинските лехи, когато внезапно иззад жилището се показа тълпа от хора, носещи над главите си големи запалени факли.
Бяха слуги и ратаи от плантацията с Тръсти начело.
Човек би могъл да си помисли, че са потеглили за някакво тържествено шествие, ала бързият им ход и присъствието на Куоши, който притичваше отпреде им, сочеха, че са тръгнали по друга работа.
Смиджи отгатна закъде се бяха запътили. Отиваха да го търсят!
Гледката изпълни с отчаяние контето. Факлоносците го превариха. Те достигнаха вече пред главния вход и пламъкът на техните големи факли освети всичко, като че някакво нощно слънце разкъса небесния мрак.
Нямаше вероятност Смиджи да успее да се изплъзне от ярката светлина; поне той не виждаше никаква възможност.
Той се закова на място, ри желал да се върне към храстите и там да изчака да се отдалечи групата, но се страхуваше, че с движението си назад ще привлече вниманието върху себе си; тогава всичко щеше да се провали и приключението щеше да завърши по най-нежелателен начин.
Вместо да се отдръпне, франтът спря, вдървен и неподвижен, сякаш забоден с игла.
В този момент на горната стълбищна площадка се появиха две фигури, които на ослепителното осветление на факлите можеха да се разпознаят лесно. Бяха плантаторът и дъщеря му, следвана от прислужницата си Йола. Господин Воуан беше излязъл, за да даде упътвания как да се извърши диренето.
И тримата бяха обърнати с лице към тълпата и, естествено, към контето.
Плантаторът отвори уста да заговори, но един вик на Йола, към който се присъедини и господарката и, го прекъсна. Острият поглед на фулахката беше паднал на Смиджи, чийто бял образ лъщеше под пламъка на факлите като лика на статуите, които бяха поставени тук-там из градината.
Франтът бе застанал по средата на парка и тъй като прислужницата знаеше, че там няма никаква статуя, неочакваната му поява предизвика нейния тревожен писък.
Мигновено всички погледи се насочиха към мястото, където се намираше лондончанинът, и факлоносците с Тръсти начело забързаха към лъжливата статуя.
Нямаше шансове злочестият ловец да се укрие. Той бе намерен и обилно осветен; към него се насочиха десетки погледи, между които и погледът на любимата, която, вместо да изрази състрадание към жалостивия му вид, засия от подигравателно задоволство.
Злополучният лов на контето завършваше с ново, още по-тежко поражение. Смиджи си проби път през тълпата и без да се бави, се измъкна от наблюдение, избързвайки към стаята си, където благодарение На утехата и насърчението на съчувствения Томс скоро доби поносим вид.