Враждебността, която двамата изпитваха един към друг, приличаше на антипатия. Само в много редки случаи и винаги съвсем сдържано тя избиваше навън. Всеки един знаеше така положително, че другият го ненавижда, като че всекидневно тази омраза се изповядваше явно.
Неприязнеността им ту се засилваше, ту отслабваше според обстоятелствата; случваше се да стигне до проста нелюбезност, ала никога не угасваше.
По едно време към ненавистта на кустоса спрямо израилтянския му съсед се примеси друго чувство — чувството на смътен страх. То се беше появило, след като магьосникът Чакра бе осъден на смърт. Породили го бяха някои недомлъвки от страна на евреина във връзка с тази потресна случка, които бяха достигнали до ушите на г. Воуан.
Макар и да липсваха причини, които да засилят безпокойството на плантатора, изникна друг повод, който разгоря недружелюбността му. Закрилата, която неговият съсед даде на отблъснатия му племенник, беше предизвикателство, което нараняваше болезнено кустоса. Сведенията или слуховете, които постоянно идваха до него, така го дразнеха, че омразата му към евреина се засили повече от всякога. Сега плантаторът беше готов да подари цяла дузина бурета от своя най-добър нерафиниран захарен сироп на всекиго, който би го улеснил да унижи ненавистния чифликчия.
Именно в този мъчителен час случайността му даде в ръцете средството, за което той мечтаеше, при това с такава изгода, че вместо да се лиши от дузина бъчви захар, той можеше да очаква да сложи по всяка вероятност много по-голяма печалба в джоба си.
Събитието се случи един ден, преди Смиджи да пропадне в сухото дърво. Кустосът седеше сам в павилиона с пура от местен тютюн в уста и разучаваше съдържанието на „черния кодекс“, едно любимо и наложително за него занимание, понеже се бе домогнал до отличието да бъде главен съдия на окръга. Неочаквано в павилиона се мярна сянката на г. Тръсти.
— Какво има, г. Тръсти?
— Един човек иска да говори с ваша милост.
— За какво?
— Не зная — отвърна пестеливият на думи управител. — Не казва. Твърди, че е важно и може да го съобщи само на вас.
— Що за човек е? Негър или бял?
— Ни едното, ни другото. Светъл мулат. Виждал съм го нейде по-рано. Той е един от мароните, които се заселиха горе по Трелоунийските възвишения. Нарича се Кюбина.
— Аха — развълнува се леко кустосът, когато чу името. — Кюбина? Кюбина? Слушал съм това име. Май че съм го виждал… отдалеч. Млад човек, нали?
— Съвсем млад, ако и да разправят, че бил капитан на четата.
— Какво може да иска от мене тоя марон? — прошепна на себе си г. Воуан. — Да не би да води някакъв беглец?
— Не — отговори управителят. — Благодарение на това, че ваша милост се отнася толкова добре с робите, напоследък, откак се махна оня стар подстрекател Чакра, никой не е бягал.
— Благодарение на вас, че вие се държите така добре, г. Тръсти — върна плантаторът ласкателството на управителя си, не без проява на неспокойно възбуждение при спомена за Чакра. — Значи нищо подобно, мислите? — избърза да добави господарят, сякаш за да смени темата.
— Не, ваша милост. Невъзможно. По моя списък нямаме бегълци — увери Тръсти с тържествуващ глас.
— Слава богу, радвам се — потри ръце от задоволство кустосът. — Тогава момъкът иде, предполагам, да се посъветва с мене в качеството ми на съдия. По някоя разправия навярно. Тия марони постоянно имат ежби с някои от плантаторите. Чудя се срещу кого ще е дошъл да се оплаква?
— Предполагам, че мога да ви го кажа — добави управителят, който явно знаеше малко повече от онова, което бе съобщил, защото обичаше прикритите неща. — Ако ваша милост ми разреши да правя догадки, ще допусна, че работата се отнася до нашия съсед от Щастливата долина.
— Какво! Евреина?
— Да, знатния господин Джейкъб Джесурън.
— Така ли смятате, Тръсти? — запита сериозно г. Воуан с поглед на благодарност. — Каза ли нещо младежът?
— Не — отвърна управителят. — Нищо не каза. Но преди ден или два дочух да става реч за един беглец, когото мароните уловили, един роб, собственост на евреина. Изглежда, че отказват да му го предадат.
— Кой ви го съобщи?
— Хм! Точно казано — никой. Да си призная, не ми го съобщиха, а го подслушах съвсем случайно. Един от трелуонийските марони, един снажен мъжага, който ни спохожда от време на време заради Черната Бет, й разказваше нещо. Минавах покрай Бетината колиба и ги чух да се разправят.