— Да, ваша милост. Нали знаете, тая обич е друга и…
— Вярно, вярно — прекъсна събеседника си плантаторът, като че желае да ускори края на разговора, поне на Тази тема. — Добре, капитан Кюбина — добави той, — да допуснем, че се съглася да се разделя с Йола, колко бихте Ми предложили за нея. Имайте предвид, че не съм се съгласил още, защото в края на краищата момичето принадлежи на дъщеря ми и тя трябва да каже думата си по тоя въпрос.
— Ах! — възкликна влюбеният с глас, изразяващ прочувствено доверие. — Госпожица Воуан е добра и великодушна. Казвали са ми го много пъти. Сигурен съм, че тя не ще се противопостави никога на щастието на Йола.
— О, вие смятате, че ще ощастливите Йола?
— Надявам се, ваша милост — наведе скромно очи маронът.
— Всъщност — поде плантаторът — въпросът е делови. Дъщеря ми и да склони да се раздели с Йола, не ще го стори за по-малко от пазарната цена на момичето, която в случая е висока. Колко допускате, че ми предложиха за нея?
— Чух, че ви предложили двеста фунта, ваша милост.
— Точно толкова. И аз отказах.
— Може би, г. Воуан, не бихте отказали на другиго, на мене например.
— Хм, не зная. Но в състояние ли сте да ми предложите толкова пари?
— Сега точно не, ваша милост. Съжалявам, но трябва да призная, че не мога. Бях спестил стотина фунта, като смятах, че ще стигнат, когато научих, за мое огорчение, че съм събрал само половината. Но ако ваша милост се съгласи да изчака, мисля, че ще смогна за месец-два да донатъкмя и останалите сто, пък тогава…
— Тогава, драги капитане, ще поговорим за продажбата на Йола. Междувременно мога да ви обещая, че не ще я продам на другиго. Доволен ли сте?
— О, благодаря ви, ваша милост. Много трогателно от ваша страна, господин Воуан. Ще ви бъда вечно признателен. Докато Йола…
— Йола е на достатъчно сигурно място в ръцете на дъщеря ми. А сега, млади ми приятелю, казахте, че не точно по тая работа сте дошли. Я да чуя какво ви води тогава.
При този въпрос кустосът седна, за да може да изслуша по-внимателно какво ще му разкажат.
— Да, ваша милост — съгласи се Кюбина, — дойдох при вас за съвет относно един спор между мене и г. Джесурън, който има чифлик в съседство с вас.
Вниманието на г. Воуан се удвои.
— Какъв спор? — запита той направо, от страх да не би заобикалките да отдалечат събеседника му от първоначалното изявление.
— Една долна история, ваша милост! Не бих се осмелил да ви безпокоя, ако не беше заради оня клет младеж, който е бил лишен от правото си и излезе, ни повече, ни по-малко, брат на Йола. Все пак всичко е съвсем невероятно и ако старият евреин не беше извършил наистина тая гадост, човек не би повярвал.
— Каква гадост? Обяснете ми, приятелю.
— Прието, ваша милост. Стига да имате търпение да ме изслушате, ще ви разкажа цялата случка от начало до край, поне докъдето е стигнала, защото тя още не е свършила.
— Добре, почвайте! — заповяда плантаторът. — Ще слушам внимателно. Не се страхувайте, капитан Кюбина — добави той насърчително. — Разправете всичко, каквото знаете, всички обстоятелства. Ако се стигне до съд, обещавам ви, че ще отсъдя справедливо.
Кустосът каза изтрития съдийски израз по навик и се нагласи да слуша най-съсредоточено.
— Не ще премълча нищо, ваша милост, без да се плаша от последиците. Ще ви разправя всичко, поне онуй, което научих.
След горното уверение маронът разказа с подробности обстоятелствата, при които бе пленил избягалия роб, странната среща между брат и сестра, които се бяха познали тутакси. Сетне описа разкритията на младежа, че е африкански принц, тръгнал да дири сестра си, за която докарал откуп; как капитан Джоулър го поверил на Джесурън; как евреинът се отнесъл с принца и го измамил, как после го жигосал и ограбил; как момъкът избягал от чифлика и бил пленен от Кюбина — подробност, описана още в началото, и накрая как маронът отказал да предаде беглеца въпреки неколкократните покани и заплашвания от страна на търговеца на роби.
— Ето — извика Лофтъс Воуан, ставайки от стола, очарован от малко драматично предадения разказ на посетителя, — казвам ви, една мелодрама, на която липсва само едно действие, за да завърши. Бога ми, ще ми се да се намеся преди да е приключила. Охо! — възкликна той, осенен внезапно от някаква мисъл. — Сега си обяснявам защо старият негодник искаше да купи момичето, макар и да не виждам за какво му беше притрябвало. И то ще се изясни без съмнение.
Сетне кустосът се обърна отново към Кюбина.
— Двайсет и четири мандингоанци, казвате! Двайсет и четири принадлежели на принца?