— Кара ни да се поклоним и ние — каза Калчо.
— Ще изпълним поканата му — рече Ян Бибиян, — защото тая синя царица на небето, която се показа, е нашата родна Земя. Нека й се поклоним от Луната!
Калчо и Ян Бибиян, като подражаваха на своя пленник, почнаха да се кланят като него и да викат като него:
— Ваха, Ваха!
Доволен, пленникът престана да се кланя, седна и отправи умилени и пълни с религиозно съзерцание очи към Земята, която бавно-бавно се издигаше на небето, като разреждаше лунния мрак със своята студена синя светлина.
Ян Бибиян и Калчо, сгушени един до друг, гледаха мълчаливо своята далечна родина, която бяха оставили. Те се мъчеха да познаят къде е тяхната страна, да познаят от какво са тия странни сенки и светли петна, които блещяха. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Ян Бибиян, а от очите на Калчо потекоха сълзи.
— Знаеш ли — каза той на Ян Бибиян, — стана ми мъчно за нашата Земя. Сега на осветената страна там е ден и живот кипи по градове и села. Малки човечета, наши братя, водят борба за съществование и мислят, че те са единствените на света. А погледни необятната вселена, погледни тия светила, които се носят в простора! И по тях, както и тук, на Луната, сигурно живеят подобни същества като нас, които се борят, живеят, страдат, вярват и мислят, че те са единствените върховни същества, че те са венецът на творението — най-съвършени, най-умни, най-способни и достойни за живота.
Ян Бибиян не отговори нищо.
В тая минута той мислеше за своите бедни родители, които са негде там — малки, дребнички същества върху Земята — и които в тоя час не мислят нищо друго освен за него, за своя единствен син, и гледат с насълзени очи Луната, където той замина.
Най-после, уморени от всичко преживяно през деня, те се дръпнаха навътре, сгушиха се пак един до друг и заспаха, като дори забравиха своя пленник.
Отведнъж някакъв страшен шум ги стресна. Те се пробудиха и рипнаха, като машинално извадиха револверите си. Пред тях стоеше лунагата и викаше нещо, а над главите им летяха стотици хвърчащи конници и удряха някакви лъскави металически дискове, които пълнеха с ужасен шум цялата околност.
— Ягага, Ягага! — викаше лунагата и сочеше нагоре.
Ян Бибиян и Калчо решиха да се покажат, па каквото ще да стане. Те излязоха от прикритието си и погледнаха.
Наредени на четири дълги прави редици, минаваха над тях хвъркати конници. Пред тия четири редици вървяха петима конници на група, а пред тях вървеше отделно само един.
По хубавата му наметка и по хвърчащото му магаре, украсено с всевъзможни лъскави ленти и плочки, Ян Бибиян позна, че това е сам Ягага.
Конниците, които не хвърчаха много високо, съгледаха долу нашите пътешественици и нададоха някакви дивашки викове. Тогава се чу гласът и на самия Ягага, който навярно даде някаква команда, защото конниците бързо се наредиха в кръг и бавно слязоха долу, като обкръжиха Ян Бибиян и Калчо на далечно разстояние.
Последен слезе Ягага.
Той остави магарето при придружаващите го и като почна да прави големи скокове, отправи се към Ян Бибиян, като правеше особени кръстосани движения с ръцете си.
Ян Бибиян и Калчо не можеха да разберат какво ги очаква.
Техният пленник, който също позна Ягага, падна по лицето си и почна да прави поклони.
Ян Бибиян и Калчо почнаха също да се кланят ниско.
Когато Ягага ги наближи, лицето му сияеше от радост и той почна да произнася някакви думи бързо и радостно.
Ян Бибиян разбра, че това са възклицания от удоволствие и радост, че са намерени.
Ягага с огромни подскачания приближи до изумените свои гости, разтвори люспестите си ръце и почна радостно да ги прегръща.
След това Ягага се обърна и извика нещо към придружаващите го.
От тях бързо се отдели един и почна да подскача насам.
Ян Бибиян и Калчо познаха Магу — техния водач.
Магу се приближи уплашено и виновно.
Той падна на колене пред Ян Бибиян и почна да се кланя.
Магу, който беше свикнал повече с гостите, обясни, че сам Ягага се е погрижил за тях и е тръгнал да ги търси. След това той ги покани да тръгнат.
Ягага хвана Ян Бибиян подръка, а водачът хвана Калчо и като ги крепяха полека, заведоха ги към мястото, гдето стояха хвърчащите магарета от групата на Ягага.
Сам Ягага помогна на Ян Бибиян и Калчо да се качат и даде заповед за тръгване.
Безпокойствието на Иа
Първата работа на Ян Бибиян, като се върна в града на Ягага, беше да види машината си.
— Слава богу, слава богу! — викна Калчо, който пръв затича и влезе в пещерата, където беше „Светкавица“. Всичко беше в ред. Стражата около машината беше удвоена и на голямо разстояние наоколо по заповед на Ягага не се допущаше никой да мине.