— Да не губим време! — Саймън се втурна към стълбите.
Децата се изкачиха на един дъх до втория етаж, после изтичаха по коридора, който водеше към стълбите за тавана. Вратите на спалните зееха отворени. По пода на коридора се търкаляха разкъсани дрехи, перушина от възглавници, разкъсано спално бельо. Пред стаята на Джерард и Саймън бяха нахвърляни смачкани празни клетки. Саймън замръзна.
— Джефри? — завика отчаяно момчето. — Лимонена капке? Кити? Къде сте?
— Хайде, тръгвай, нямаме време! — Джерард дръпна брат си от разрухата и хаоса, които царяха в стаята им и тогава погледът му попадна върху шкафа за бельо в коридора.
По стените и лавиците на шкафа се стичаха струи течен сапун и шампоан, които се бяха просмукали в разхвърляните чаршафи и хавлиени кърпи. Вратата към тайната библиотека на Артър Спайдъруик в задната част на шкафа беше изтръгната.
— Как са я открили? — зяпна Мелъри.
— Не виждаш ли, че са преобърнали къщата с главата надолу, за да я намерят — поклати глава Саймън.
Джерард коленичи и пълзешком се промъкна в библиотеката на Артър Спайдъруик. Слънчевата светлина, която нахлуваше през единствения прозорец на помещението, осветяваше ярко последиците от ужасен погром — книгите бяха откъснати от кориците, изтръгнати от кожените подвързии и разхвърляни в безпорядък. По пода се въргаляха разкъсани страници, акварелни скици и преобърнати библиотечни рафтове. Джерард се огледа безпомощно.
— Е, как е вътре? — попита Мелъри от коридора.
— Всичко е съсипано — отвърна Джерард. — Напълно.
— Остави всичко и излизай — подкани го Саймън. — Трябва да хванем гоблина.
Без да спори, Джерард коленичи и пропълзя обратно в коридора. Изпитваше особено чувство. През всички години след изчезването на Артър Спайдъруик библиотеката се беше запазила в тайна. Сега духовете я бяха открили и на Джерард му се струваше, че нищо вече няма да е като преди и хубавите неща вече са невъзможни.
Площадката пред стълбите към тавана беше осеяна с бляскащи стъкълца от натрошени играчки за коледна елха, а в полумрака Мелъри се препъна в счупена на две закачалка за дрехи. При всяко изтракване на ноктите на грифина по керемидите наоколо изригваха облаци прах. Едновременно с това се разнасяха умопомрачителни писъци.
— Още малко и сме на покрива. — Джерард кимна към последната част на стълбите. Те водеха към най-високата стая, която се намираше в малка кула с прозорци и на четирите стени до половината височина прозорците бяха заковани с дъски и летви.
— Струва ми се, че от време на време, освен писъци чувам и нещо като лай — ослуша се Саймън. — Гоблин май още е жив и здрав.
Най-после стигнаха до стаята в кулата. Със силен удар със сабята Мелъри разсече летвите на единия прозорец, а Джерард откърти няколко стърчащи парчета, за да освободи проход.
— Аз ще мина пръв — каза Саймън, и докато другите се усетят, скочи на перваза, провря се решително между дъските и летвите и излезе на покрива.
— Чакай! — извика Джерард. — Не бъди сигурен, че можеш да контролираш грифина!
Саймън не обърна никакво внимание на забележката на брат си. Мелъри закрепи сабята на колана си, после се обърна към Джерард:
— Да вървим!
Джерард прехвърли крак през перваза и стъпи на покрива. Силната слънчева светлина го ослепи. Едва след миг-два видя Саймън да върви към грифина, който притискаше гоблина към един от комините. Гоблинът беше Хогскуил.
Глава втора
— Тъпаци! Дръвници! Тиквеници! Какво зяпате? — запищя Хогскуил — Помогнете ми бе!
Той беше опрял гръб в тухлената стена на комина. С едната ръка придържаше палтото си, под което явно криеше нещо, а с другата ръка беше сграбчил огромна прашка и заплашително я размахваше във въздуха. Изглеждаше толкова нелеп, че Джерард неволно се усмихна, но после се сети какво се бе случило и усмивката му изчезна.
— Хогскуил, какво правиш тук?
Саймън едва задържаше освирепелия грифин. Препречи пътя му към Хогскуил, замаха с ръце и закрещя. Байрон наклони глава встрани и озадачено примигна. После приклекна и задраска с нокти по покрива. Май мислеше, че играят някаква нова игра.
Като видя намръщеното лице на Джерард, Хогскуил се смути и започна да се оправдава.
— Не знаех, че тази къща е ваша. Чак когато видях грифина, се сетих, че тук живеете вие…