— Разбира се, че зная. Ти си Деймън и аз те обичам.
2
— Това искаше, нали, Деймън? — Гласът на Стефан излъчваше стаена ярост. — Е, можеш да си доволен, вече го постигна. Искаше да я направиш като нас, като теб. Не ти беше достатъчно само да я убиеш.
Деймън не го погледна. Гледаше напрегнато Елена с хлътналите си черни очи, без да пуска брадичката й.
— Казваш го за трети път и вече започна малко да ми писва — отбеляза той меко. Макар и ранен и леко задъхан, той все пак се владееше, контролираше ситуацията. — Елена, убих ли те?
— Разбира се, че не — отвърна тя и преплете пръсти с тези на другата му ръка. Започваше да става нетърпелива. За какво изобщо говореха тези двамата? Никой не е бил убит.
— Никога не съм те смятал за лъжец — рече Стефан на Деймън с горчивина в гласа. — Можеш да си всичко друго, но не и това. Никога досега не съм те чувал да мамиш.
— Всеки миг — заговори Деймън — ще изгубя търпение.
Какво повече би могъл да ми сториш, попита мълчаливо Стефан. Да ме убиеш, би било акт на милосърдие.
— Милосърдието ми към теб се изчерпа още преди век — рече на глас Деймън. Най-после пусна брадичката на Елена. — Какво си спомняш от днешния ден? — попита я.
Елена заговори уморено като дете, рецитиращо омразен урок.
— Днес беше празненството по случай Деня на основателите. — Размърда пръсти в ръката му и го погледна. Това беше всичко, което си спомняше, но явно не бе достатъчно. Хваната натясно, се опита да си припомни нещо друго.
— Имаше някого в столовата… Каролайн. — Изрече името, доволна от себе си. — Тя смяташе да прочете дневника ми пред всички и това беше лошо, защото…
— Елена се помъчи да продължи, но споменът й се изплъзна. — Не си спомням защо. Но ние я надхитрихме. — Усмихна му се топло, заговорнически.
— О, „ние“ го направихме, така ли?
— Да. Ти го взе от нея. Направи го заради мен. — Пръстите на свободната й ръка се плъзнаха под якето му, търсейки малката квадратна тетрадка. — Защото ме обичаш. — Напипа я и одраска леко подвързията с нокът. — Обичаш ме, нали?
Откъм центъра на поляната се разнесе немощен стон. Елена се обърна и видя как Стефан отвърна лицето си.
— Елена. Какво стана след това? — Гласът на Деймън прикова отново вниманието й.
— След това? След това леля Джудит започна да спори с мен. — Тя се замисли за миг, после сви рамене.
— За нещо… Аз се ядосах. Тя не ми е майка. Не може да ми нарежда какво да правя.
— Не мисля, че това ще е проблем за в бъдеще. — Гласът на Деймън беше сух. — Какво стана после?
Елена въздъхна тежко.
— После взех колата на Мат. Мат. — Изрече името несъзнателно и прокара език по кучешките си зъби. В съзнанието й изникна красиво лице, руса коса, широки рамене. — Мат.
— И къде отиде с колата на Мат?
— До моста Уикъри — изрече Стефан, обръщайки се към двамата. Очите му бяха пусти.
— Не, отидох в пансиона — поправи го Елена раздразнено. — Да чакам… ммм… забравих. Както и да е, чаках там. После… после започна бурята. Вятър, дъжд и тъй нататък. Не ми хареса. Качих се в колата. Но нещо ме последва.
— Някой те последва — уточни Стефан, вперил поглед в Деймън.
— Не, беше нещо — настоя Елена. Вече й писна от прекъсванията му. — Хайде да отидем някъде другаде, само ние двамата — обърна се тя към Деймън и коленичи така, че да доближи лице до неговото.
— След малко — обеща й той. — Какво беше това нещо, което те преследваше?
Тя се отпусна раздразнено назад.
— Не зная какво беше! Не приличаше на нищо, което съм виждала. Не беше като теб и Стефан. Беше…
В съзнанието й изплуваха образи. Мъгла се стеле над земята. Вятърът свири. Една сянка, бяла, огромна, сякаш самата тя от мъгла. Спуска се над нея като облак, понесен от вятъра.
— Може би е било част от бурята — продължи тя. — Но мислех, че иска да ме нарани. Все пак успях да й избягам. — Пръстите й се заиграха с ципа на якето му и тя му хвърли кокетен поглед изпод дългите си мигли.
За пръв път лицето на Деймън изрази някакво чувство. Устните му се извиха в гримаса.
— Ти й избяга?
— Да. Спомних си какво… някой… ми каза за течащата вода. Създанията на злото не могат да я прекосяват. Затова подкарах към Дроунинг Крийк, към моста. И тогава… — Тя се поколеба, намръщи се объркано, сякаш се опитваше да си спомни по-нататък. Вода. Спомни си водата. Някой крещеше. Но нищо повече.