— О, сигурна съм в това — подметна Бони.
Елена приближи към Аларик Залцман. Не се боеше от него, но по начина, по който мъжът я оглеждаше изпитателно от главата до петите, си личеше, че той се страхува от нея.
Тя се спря на метър от него, седна на пода и се взря в лицето му.
Той продължаваше да държи китката си.
— Здравей — промълви той и преглътна.
Елена отмести поглед към Мередит, сетне го насочи отново към Аларик. Да, беше уплашен. И с тази разрошена коса изглеждаше още по-млад. Може би беше по-голям от тях с четири, най-много пет години, не повече.
— Няма да те нараним — увери го тя.
— Тъкмо това му казах и аз — обади се Мередит тихо.
— Обясних му, че каквото и да е виждал преди, каквито и истории да е чувал, ти си различна. Казах му, че си ми разказала за Стефан, как през всички тези години се е борил с природата си. Споделих и през какво си преминала, Елена, как никога не си искала да станеш такава.
Но защо си му казала толкова много, питаше се Елена, а на глас каза на Аларик:
— Добре, ти знаеш всичко за нас, но за теб ние знаем само, че не си учител по история.
— Той е ловец — изрече Деймън бавно и застрашително. — Ловец на вампири.
— Не — поклати глава Аларик. — Или поне не в смисъла, който влагаш. — Явно взе решение. — Добре. От това, което зная, вие тримата… — Млъкна и огледа тъмната стая, внезапно осъзнал нещо. — Къде е Стефан?
— Ще дойде всеки момент. Всъщност вече би трябвало да е тук. Искаше да се отбие в училището, за да доведе Каролайн — каза Елена.
Не бе подготвена за реакцията на Аларик.
— Каролайн Форбс? — попита той остро и се надигна. Гласът му звучеше както когато Елена го чу да говори с доктор Файнбърг и с директора на гимназията — остър и решителен.
— Да. Тя му изпратила днес бележка, в която пишело, че иска да му се извини или нещо подобно. Определила му среща в училище преди купона.
— Той не бива да отива. Трябва да го спрете. — Аларик се изправи, залитайки и повтори настойчиво: — Трябва да го спрете!
— Той вече отиде. Защо? Защо не бива да ходи? — настоя Елена.
— Защото преди два дни хипнотизирах Каролайн. По-рано опитах и с Тайлър, но безуспешно. Но Каролайн се поддава на хипноза и си спомни част от случилото се в колибата на Куонсет. И идентифицира Стефан като нападателя.
Последвалата смаяна тишина продължи само част от секундата.
— Но какво може да направи Каролайн? — Наруши я Бони. — Тя не може да го нарани…
— Не разбираш ли? Вие вече нямате работа само с ученици от гимназията — прекъсна я Аларик. — Нещата са отишли много по-далеч. Бащата на Каролайн знае за това, както и бащата на Тайлър. Те са загрижени за безопасността на града…
— Шшт! Тихо! — Елена се концентрира, опитвайки се да улови следа от присъствието на Стефан. Силите му са изтощени, помисли си тя с част от съзнанието си, която оставаше хладна и спокойна сред надигащите се страх и паника. Най-после успя да долови нещо, бледа следа, но смяташе, че е Стефан. И той беше в беда.
— Нещо не е наред — потвърди Деймън и тя осъзна, че той също бе търсил телепатична връзка, ала неговото съзнание бе много по-силно от нейното. — Да вървим.
— Почакайте, нека първо да поговорим. Не прибързвайте и не се хвърляйте слепешком в това. — Но със същия успех Аларик можеше да говори на каменна стена или да се опитва да я пробие с глава. Деймън вече беше до прозореца, а в следващия миг Елена се прехвърли през перваза и се приземи до него в снега. Гласът на Аларик ги последва отгоре.
— Ние също идваме. Почакайте ни долу. Нека първо да поговоря с тях. Мога да се погрижа за…
Елена едва го чу. В главата й пламтеше само една-единствена мисъл. Да причини болка на хората, които бяха наранили Стефан. Това стигна твърде далеч, каза си тя решително. Е, сега аз ще отида толкова далеч, колкото се налага! Ако само посмеят да го докоснат… в съзнанието й пробляснаха образи — макар и твърде бързо, за да ги улови — на това, което щеше да им стори. При друг случай може би щеше да се ужаси от прилива на адреналин, от вълнението и възбудата, които я обзеха при тази мисъл.
Докато тичаха с Деймън в снега, тя усещаше как от него пулсират червена светлина и ярост. Ожесточението, изгарящо Елена, го приветстваше, радваше се да го усеща толкова близо. Но в следващия миг й хрумна нещо.
— Аз те бавя. — Въпреки че се придвижваха с изключителна бързина, бягането през неотъпканите преспи им отнемаше ценно време. Нищо на два или четири крака не можеше да се мери със скоростта на птичите криле. — Ти върви — добави, — а ще те последвам колкото може по-бързо. Ще се срещнем там.