И може би Стефан просто трябваше да направи онова, което възнамеряваше, след като убие Деймън. Да дочака зората и да свали сребърния пръстен, който го пазеше от слънчевата светлина. Да застане окъпан в огнената прегръдка на тези лъчи, докато изгорят плътта по костите му и спрат завинаги болката.
Но знаеше, че не би могъл да го направи. Докато Елена стъпваше по тази земя, той никога нямаше да я напусне. Дори и тя да го мразеше, дори да го преследваше, за да го убие. Би направил всичко, за да я опази.
Стефан мина по заобиколен път, отивайки към пансиона. Трябваше да се измие и преоблече, преди да позволи да го види някое човешко същество. Щом се озова в стаята си, изми кръвта от лицето и врата си и огледа ръката си. Процесът на зарастване вече бе започнал и ако се концентрираше достатъчно силно, можеше да го ускори и доведе докрай. Силите му бързо го напускаха, схватката с брат му вече го бе изтощила. Но беше важно да се излекува. И не заради болката — той едва я забелязваше, — а защото трябваше да е здрав и да изглежда добре.
Деймън и Елена го чакаха пред училището. Стефан усети в мрака нетърпението на Деймън, както и новото и диво присъствие на Елена.
— По-добре е да не се издъниш — обади се Деймън.
Стефан не каза нищо.
Училищният салон бе друг център на оживление. Предполагаше се, че събралите се тук ще се забавляват и ще танцуват след церемонията по случай Деня на основателите. Всъщност онези, които бяха останали заради бурята, крачеха нервно напред-назад или се бяха събрали на малки групи и разговаряха. Стефан погледна през отворената врата, съзнанието му търсеше един конкретен човек.
Мат.
Мат се изправи и се огледа озадачено. Стефан искаше да му внуши да излезе отвън. Нуждаеш се от свеж въздух, помисли той, изпращайки посланието в подсъзнанието на Мат. Имаш чувството, че всеки момент ще заспиш.
Заведи я в кабинета по фотография, каза мислено на Деймън, който бе застанал скрит в сенките, невидим в мрака. Тя знае къде е. Не се показвайте, докато не ви кажа. След това се отдръпна и зачака появата на Мат.
Младежът излезе и вдигна към тъмното небе измъченото си изпито лице.
— Стефан! Ти си тук! — извика обезумяло, когато Стефан го заговори. Отчаяние, надежда и ужас се бореха върху лицето му. Забърза към Стефан. — Доведоха ли я вече? Има ли някакви новини?
— Ти какво си чул?
Мат се втренчи за миг в него, преди да отговори.
— Бони и Мередит дойдоха и казаха, че Елена подкарала към моста Уикъри с моята кола. Казаха, че тя…
— Млъкна и преглътна. — Стефан, не е вярно, нали? — Очите му гледаха умоляващо.
Стефан извърна поглед.
— О, Господи! — простена Мат. Обърна се с гръб към Стефан и притисна длани към лицето си. — Не го вярвам. Не вярвам. Не може да е истина.
— Мат… — Стефан докосна рамото на младежа.
— Съжалявам. — Гласът на Мат бе груб и дрезгав. — За теб навярно е истински ад, а аз се разкиснах.
Много по-голям ад, отколкото можеш да си представиш, помисли си Стефан и отпусна ръка. Беше дошъл с намерението да използва Силите, за да убеди Мат. Ала сега му се струваше невъзможно. Не можеше да го направи, не и на първия — и единствен — приятел сред хората, когото бе имал тук.
Имаше само още една възможност — да каже истината на Мат. Нека Мат сам реши какво да прави, след като узнае всичко.
— Ако в момента можеш да направиш нещо за Елена — поде Стефан, — би ли го сторил?
Мат бе толкова погълнат от бушуващите в него емоции, че дори не попита що за идиотски въпрос е това.
— Всичко — отвърна почти гневно и изтри с ръкав очите си. — Ще направя всичко за нея. — Дишаше накъсано, а когато погледна Стефан, в погледа му проблясна нещо като предизвикателство.
Поздравления, помисли си Стефан и в стомаха му сякаш зейна бездна. Току-що си спечели пътуване в Зоната на здрача.
— Ела с мен — рече на глас. — Искам да ти покажа нещо.
3
Елена и Деймън чакаха в тъмната стаичка. Стефан усети присъствието им, когато бутна вратата на кабинета по фотография, за да влезе Мат.
— Тези врати би трябвало да се заключени — отбеляза Мат, когато Стефан завъртя ключа на лампата.
— Бяха — отвърна спътникът му. Не знаеше какво друго да каже, за да подготви младежа за онова, което го очакваше. Никога досега не се бе разкривал съзнателно пред друго човешко същество.