— Аз съм вашият безплатен вестникарски автомат, услуга, която предоставя единствено хотелска верига „Рутис“, разпространена из целия свят. Достатъчно е да наберете кода на новините, които ви интересуват и аз мигновено ще ви снабдя с прясно отпечатан вестник, пълен с необходимата и вълнуваща ви в момента информация. Повтарям отново — напълно безплатно!
— Добре — кимна Джо и застана до автомата.
Я да видим дали ще пише за смъртта на Рунсайтър, рече си той. Може би новината за нещастието вече се е разпространила по света. Вестниците редовно даваха сводка за новите посетители на мораториума.
Джо натисна един клавиш с надпис „висши междупланетни новини“. Автоматът незабавно се зае да печата и хартията полетя навън с такава бясна скорост, че Джо едва успяваше да я навие.
Никъде не се споменаваше Рунсайтър. Може би е твърде рано? Да не би Съветът да е решил да запази този факт в тайна? Или пък причината е в Ал — подкупил е служителите на мораториума, за да не разпространяват неприятната вест. Не… Ал му даде всичките си пари. Не би могъл да подкупи никого.
На вратата се почука.
Джо остави вестника, приближи се безшумно до вратата и спря замислен. Най-вероятно това беше Пат Коунли, открила е че се е настанил тук. Но можеше и да е някой пристигнал от Ню Йорк за да го откара. Теоретично погледнато, би могла да бъде и Уенди. Не, за нея вече беше късно.
А можеше и да е наемен убиец, изпратен от Холис.
Джо отвори вратата.
На прага, сгърчен от притеснение, стиснал подпухналите си ръчички, стоеше Херберт Шонхайт фон Фогелсанг.
— Наистина не разбирам, мистър Чип. Работехме на смени през цялата нощ. Но така и не получихме дори една едничка искрица. Направихме електро-енцефалограма и на графиката се виждат криви, показващи мозъчна активност. Макар и сигналът да е слаб, няма никакво съмнение. Значи фактът на съществуване на полуживот е неоспорим, само дето не можем да си осигурим достъп до него. Въведохме сонди във всички зони на мозъчната кора. Не знам какво повече можем да сторим, сър.
— Имате ли данни за наличен мозъчен метаболизъм? — попита Джо.
— Да, сър. Повикахме експерт от друг мораториум и той го определи, като използваше собствените си прибори. Метаболизмът е в границите на нормата. Както и следваше да се очаква в послесмъртно състояние.
— Как ме намерихте тук? — попита Джо.
— Свързахме се с мистър Хамънд, в Ню Йорк. След това направих опит да ви се обадя, но видеофонът ви е зает — цяла сутрин. Затова реших да дойда лично.
— Повреден е — обясни Джо. — Видеофонът, искам да кажа. Аз също не мога да се свържа.
— И мистър Хамънд направи няколко безуспешни опита. Помоли ме да ви предам съобщение от него. Става дума за нещо, което би желал да направите, преди да отпътувате от Цюрих за Ню Йорк.
— Иска да ми напомни, — рече Джо, — да се консултирам с Ела.
— И да я уведомите, за ненавременната и трагична кончина на нейния съпруг.
— Бихте ли ми заели няколко поскреда? — попита го Джо. — За да закуся.
— Мистър Хамънд ме предупреди, че ще ми искате пари. Информира ме, че ви е осигурил достатъчно финансови средства, за да посрещнете всички насъщни нужди…
— Да, но той не знаеше, че ще се наложи да се настаня в такава луксозна стая. В хотела не разполагаха с по-малка свободна. Можете да прибавите сумата към сметката, която ще изпратите на „Рунсайтър асошиейтс“ в края на месеца. Вероятно Ал ви е уведомим, че аз съм временно изпълняващ длъжността директор на фирмата. Пред вас стои енергичен човек, който е извоювал положението си в обществото стъпка по стъпка, благодарение на упоритост и сила. Вероятно се досещате, че мога да променя изградените традиции на нашата фирма, да работи с вас.
Фон Фогелсанг бръкна навъсено в джоба на туидовата си тога, измъкна портфейл от изкуствена крокодилска кожа и порови в него.
— В суров свят живеем — рече Джо, докато приемаше парите. — Свят, в който важи правилото „Човек за човека е вълк“.
— Мистър Хамънд ме помоли да ви предам, че след два часа в Цюрих ще долети совалката. Приблизително.
— Чудесно.
— За ваше удобство, тя ще кацне близо до мораториума и ще изчака разговора ви с Ела. Ако желаете, ще ви откарам с моя хеликоптер.
— Ал Хамънд ли ви каза, че трябва да се върна с вас в мораториума?
— Точно така — кимна Фон Фогелсанг.
— Висок, широкоплещест негър, около тридесет годишен? С позлатени зъби, покрити с орнаменти?
— Същият. Мъжът, който дойде с вас вчера в мораториума.
— с какво беше облечен? — продължи да настоява Джо.
— Не можах да видя. На екрана се появи само лицето му.