— А да ви е предал някаква парола, която да ми съобщите, за да съм сигурен, че става дума за него?
— Не разбирам какво ви тревожи, мистър Чип? — рече управителят на мораториума. — Това беше същият човек, с когото се срещнах вчера.
— Не мога да рискувам — заяви Джо, — и да се кача с вас в хеликоптера. Може би ви е изпратил Рей Холис. Той уби мистър Рунсайтър.
Фон Фогелсанг облещи очи и попита:
— Информирахте ли Съвета на Служби Бдителност за това?
— Ще го направим. Когато му дойде времето. А междувременно, трябва да си отваряме очите, за да не ни спипа Холис. Той искаше да убие и нас, когато бяхме на луната.
— Имате нужда от охрана — заяви управителят. — Съветвам ви, незабавно да се свържете с цюрихската полиция, те ще изпратят човек, докато отлетите за Ню Йорк. А като пристигнете там…
— Видеофонът в стаята е повреден — както вече ви казах. — Единственото, което чувам в слушалката е гласът на Глен Рунсайтър. Затова никой не може да се свърже с мен.
— Наистина ли? Колко странно — управителят го отстрани и нахлу в стаята. — Мога ли да го чуя? — той вдигна слушалката.
— Един поскред — заяви Джо.
Съдържателя бръкна подразнено в джоба на тогата, порови и измъкна шепа монети.
— Взимам от вас колкото за чаша кафе — обясни Джо. — Поне за толкова сигурно си струва.
При тези думи, той се сети, че не е закусвал нищо, а не биваше да се среща с Ела в подобно състояние. Е, би могъл вместо закуска да глътне една амфетаминова таблетка, в хотела вероятно ги имаше безплатно.
Съдържателят притисна слушалката към ухото си и каза:
— Нищо не чувам. Дори сигнал „свободно“. Само слаб шум. Идещ някъде отдалеч. Едва доловим — той подаде слушалката на Джо.
Наистина, чуваше се само леко пращене. От хиляди мили. Зловещо и не по-малко объркващо от гласа на Рунсайтър — ако наистина това бе неговият глас.
— Ще ви върна парите — рече Джо, оставяйки слушалката.
— Няма значение — махна фон Фогелсанг.
— Но вие не чухте гласа.
— Да се връщаме в мораториума. Нали такава беше молбата на мистър Хамънд?
— Ал Хамънд е мой подчинен — рече Джо. — Аз вземам решенията. Смятам да се върна незабавно в Ню Йорк — в този момент най-важното е да бъде уведомен за събитията Съвета. Когато разговаряхте с Ал Хамънд, той каза ли ви, дали и останалите неутрализатори са напуснали Цюрих?
— Всички, с изключение на момичето, което прекара нощта с вас в хотела — управителят се огледа учудено и на лицето му се изписа загриженост. — Тя не е ли тук?
— За кое момиче става дума? — запита Джо, загубил дъх.
— Мистър Хамънд не уточни. Предположи, че ви знаете. При подобни обстоятелства, би било недискретно от моя страна да проявявам любопитство. Тя ни ви ли…
— Никой не е идвал тук — заяви Джо.
Коя ли е била? Пат Коунли? Или Уенди? Той закрачи потънал в тревожни мисли из стаята. Дано е била Пат, помисли си накрая.
— В гардероба — рече фон Фогелсанг.
— Какво? — Джо замръзна.
— Може би трябва да погледнете там. Луксозни стаи като тази са оборудвани с доста просторни гардероби.
Джо докосна механизма на гардеробната врата и двете крила се плъзнаха встрани.
На пода лежеше сгърчено, съсухрено, почти мумифицирано тяло, покрито с изгнили парцали, които някога са били дрехи. Сякаш постепенно между тялото и дрехите се бе размивала рязката отличителна граница. Той се наведе и го преобърна. Тежеше само няколко килограма, когато го докосна, крайниците се свиха със сухо пращене. Косата беше невероятно дълга, жилав, сплъстен кичур покриваше лицето. Джо затвори очи и застина неподвижно. Последното, което искаше в този момент бе да узнае на кого принадлежи тялото.
— Колко е старо — произнесе сподавено фон Фогелсанг. — Съвсем е изсъхнало. Сякаш е тук от векове. Ще сляза долу да повикам управителя.
— Не ми прилича на жена — промърмори на себе си Джо. Останките бяха твърде малки по размери, по-скоро принадлежаха на дете. — Не може да е нито Уенди, нито Пат — той протегна ръка и вдигна кичура от лицето. — Сякаш е било в пещ. При много висока температура и то продължително време.
Взривът, спомни си той. Термичната вълна от бомбата.
Втренчи поглед в разкривените от времето черти на лицето. Познаваше го. Макар и с мъка я позна.
Уенди Райт.
Дошла е по някое време тази нощ, мислеше си Джо, а после в нея или около нея започнал някакъв процес. Почувствала го е, и се е скрила в гардероба, не е искала дори в тези последни мигове — или часове — от живота си да му причини страдание. Не го е събудила, мълчала е до край. А може би се е помъчила, но не е имала сили. И тогава е пропълзяла тук.