— Ето защо не можахме да се свържем с теб.
— Да — кимна Джо.
— Когато пристигна, тъкмо бяхме решили да включим телевизора. Представяш ли си — във вестниците не се споменава и думичка за смъртта му. Каква бъркотия!
Никак не му се нравеше изгледът на Джо Чип. Състарен, сгърчен и уморен. Така ли започва това? Трябва на всяка цена да се свържем с Рунсайтър, рече си той. Достатъчно ще е само да го чуваме, очевидно той търси връзка с нас, но…
Ако искаме да преживеем тази криза, трябва да установим контакт с него.
— Дори да се появи на екрана, — каза замислено Джо, — каква полза от това? Ще бъде същото като със слушалката. Освен ако не успее да ни съобщи как да разговаряме взаимно. Може и да знае някакъв начин, ако разбира какво точно се е случило.
— Първо би трябвало да знае какво се е случило със самия него. А това и ние не знаем.
Изглежда, мислеше си Ал, че в известен смисъл той е жив, макар онези от мораториума да не успяха да го възкресят.
— А фон Фогелсанг чу ли го в слушалката? — попита Ал.
— Опита се. Но до него достигаше само някакъв слаб шум, идещ от далече. И аз го чух. Никакви гласове. Шум като от абсолютната пустош. Много странен шум.
— Не ми харесва тая работа — заяви Ал. — Щях да се почувствам малко по-добре, ако и фон Фогелсанг бе чул гласа. Така поне щяхме да сме сигурни, че го има, а не е някаква твоя халюцинация.
Но някои от събитията със сигурност не бяха плод на нечия халюцинация — автоматите, които отказваха антични монети, не притежаваха психика и боравеха само с обективната реалност. При тях физиологията не играеше никаква роля. Машините не притежават въображение.
— Ще се махна от тази сграда — заяви Ал. — Трябва да изберем някое място, някой град, съвсем напосоки, с който никой от нас не е свързан по никакъв начин. И никога не е бил там.
— Балтимор — предложи Джо.
— Добре, заминавам за Балтимор. Ще избера един магазин напосоки и ще проверя, дали приемат парите с образа на Рунсайтър.
— Купи ми нови цигари — каза Джо.
— Добре. Тъкмо ще проверя дали избраните напосоки цигари в някой случаен магазин на Балтимор са остарели. Ще дойдеш ли с мен, или предпочиташ да се качиш и да разкажеш на останалите за Уенди?
— Ще дойде с теб — заяви Джо.
— Може би не трябва да им казваме?
— Мисля, че трябва. И без това скоро ще се случи отново. Още преди да се върнем от Балтимор. Може би се случва в този миг.
— Тогава незабавно да тръгваме за Балтимор — рече Ал и пое към вратата. Джо Чип го последва.
9
Косата ви е суха, не се поддава на обработка? Нима това е проблем? Използвайте шампоан Юбик и само след пет дни тя ще блести с неузнаваема красота. Шампоанът Юбик е напълно безвреден, ако се използва според инструкцията.
Спряха се на супермаркет „Щастливци“, разположен в покрайнините на Балтимор.
— Дайте ми пакет „Пал Мал“ — заръча Ал на компютъризирания автономен продавач.
— „Уингс“ са по-евтини — намеси се Джо.
— Вече не ги произвеждат — отвърна троснато Ал. — От години насам.
— Произвеждат ги — възрази Джо. — Но не ги рекламират — той се обърна към продавача. — Сменяме поръчката на „Уингс“.
В улея пред тях се изтърколи пакет цигари.
— Деветдесет и пет цента — произнесе продавачът.
— Ето — банкнота от десет поскредита — Ал пъхна банкнотата в процепа и механизмът я придърпа с тихо бръмчене.
— Рестото ви, сър — произнесе автоматичният продавач и пред тях се изсипа цяла купчина дребни монети. — Моля, освободете път.
Значи парите с образа на Рунсайтър са в обращение, мислеше си Ал, докато двамата с Джо се отдалечаваха от щанда. Той отвори предпазливо пакета.
Цигарите се разпаднаха между пръстите му.
— Това не доказва нищо — отбеляза Ал. — По-странно щеше да е, ако се случи и с пакета „Пал Мал“. Връщам се обратно на опашката.
Той понечи да застане пред щанда, но откри че жената зад тях — възпълна възрастна дама, облечена в черно палто — се кара с продавача.
— Мъртво беше — настояваше тя с писклив глас. — Когато го отнесох вкъщи видях. — Тя постави на щанда саксия с някакво повяхнало цвете вътре, приличаше на мушкато.
— Не мога да ви върна парите — повтаряше продавачът. — Не носим отговорност за растенията, които продаваме. „Купувачо — отваряй си очите!“ — такова е нашето правило. Моля ви, освободете пътеката.
— Ами вестникът, който взех от лавицата — „Сатърдей ивнинг поуст“. Той също е стар — от преди година. Какво става тук?
— Следващият клиент — произнесе продавачът без да й обръща внимание.
Ал приближи към лавицата с цигари, подредени в купчини по осем кашона.