— Яйца по китайски — подхвърли Джо. — Заравяли ги в земята по хиляда години.
— Процесът не засяга само нас — разсъждаваше на глас Ал. — Спомняш ли си онази жена, в магазина в Балтимор — мушкатото, което бе купила беше умряло. Нима целият свят ще гладува само заради една бомба, избухнала на луната? Защо ще страдат и другите?
— Мисля си… — заговори Джо.
— Почакай малко — прекъсна го Ал. — Хрумна ми нещо. Може би Балтимор съществува само когато някой от нас го посети? Както и супермаркетът „Щастливци“ — щом излезем от него, той преминава в небитието. Възможно е само ние, които бяхме на луната, да преживяваме всичко това.
— Философски въпрос, който в този момент не е от значение — отвърна Джо. — Нито пък може да бъде решен, по един или друг начин.
— Но може би този въпрос е жизнено важен за онази възрастна дама. И за всички останали.
— Идва техникът от работилницата — рече Джо.
— Надзърнах в инструкцията, — каза техникът, — която беше приложена заедно с вашия касетофон. Вижте сам — на лицето му се четеше объркване. Той изведнъж дръпна книжката и я разтвори. — Ще ви спестя грижата да го търсите. Прочетете тук, на първа страница, където е написано кой е направил проклетата машина и къде да пишете за евентуални повреди.
— „Произведено от Рунсайтър в Цюрих“ — прочете на глас Ал. — Гаранционен сервиз за Северно Американската конфедерация в град Де Моне. Адресът е същият като на кибрита — той подаде книжката на Джо. — Заминаваме за Де Моне. Тази книжка неоспоримо посочва връзката между два отделни факта. Можем ли да открием нещо общо между Рунсайтър и този град — Де Моне? Защо е избрал точно него?
— Защото е роден там — обясни Джо. — Там е прекарал първите петнадесет години от живота си. Често го споменаваше.
— Значи след смъртта си се е върнал в Де Моне. По някакъв начин.
Не, Рунсайтър е в Цюрих, мислеше си Джо. И същевременно в Де Моне. В Цюрих е тялото му, замразено в охладителна камера, с наличен и измерим мозъчен метаболизъм, но въпреки това недостъпен ум. В Де Моне той не присъства физически, но изглежда, че с него може да бъде осъществен контакт — и дори вече е осъществен, макар и еднопосочно, с помощта на средства като тази малка книжка. А междувременно, заобикалящият ни свят се разпада, преобръща се наопаки, издигайки на повърхността отминали фази на реалността. Току виж след някой и друг ден по улиците започнат да се движат конски трамваи.
— Хайде да се качим при останалите — предложи Джо. — Да видим дали всичко е наред с тях, преди да тръгнем за Де Моне.
— Ако не побързаме — заговори Ал, — може да се наложи да пътуваме цял ден, или дори два дни.
Защото и способите за транспорт ще претърпят обратна еволюция, мислеше си той. От ракетна тяга към реактивен самолет, от него към витлов, после наземен транспорт, парни двигатели, фургон с конска тяга — не, чак до там едва ли ще стигнем. И все пак, касетофонът се оказа от преди четирийсет години, при това с износени части. Така че, всичко е възможно.
Асансьорът пристигна сред оглушителен трясък. Ал отвори очи и дръпна встрани тежката метална решетка.
Кабината беше с открити страни, преградени с излъскани медни перила. На малко столче бе приседнал скучаещ на вид човек, облечен в странна униформа, с едната ръка стискаше метална ръчка. Джо понечи да влезе, но Ал го спря.
— Не бързай — рече той. — Погледни внимателно и помисли, опитай се да си припомниш асансьора, с който пътувахме преди малко — с хидравлично задвижване, затворен отвсякъде, автоматичен, съвършено безшумен…
Той млъкна. Защото странният на вид асансьора беше изчезнал и на негово място се бе появила познатата кабина. И въпреки това, той чувстваше присъствието и на другия, по-стария асансьор. Той сякаш се мержелееше някъде зад границата на реалността, готов да изскочи на бял свят в мига, когато двамата отклонят вниманието си. Той иска да се върне, осъзна Ал. Не можем вечно да отлагаме този момент, не повече от няколко часа. Инерцията на ретроградната сила все повече нараства, около нас се трупат архаични форми. Сигурно времето се е върнало назад със сто години. Поне толкова стар изглеждаше асансьорът, който видяхме преди малко.
И все пак, рече си Ал, все още можем да осъществяваме контрол върху заобикалящата ни реалност. Успяхме да върнем предишния асансьор. Ако останем заедно и функционираме като едно цяло — всичките дванадесет, тогава…