— Какво видя? — попита го Джо. — Какво те накара да ме спреш?
— А ти не забеляза ли старата кабина? — попита го Ал. Отворената клетка, с медни перила, някъде от преди 1910 година? На столчето бе седнал униформен оператор?
— Не — отвърна Джо.
— Нищо ли не видя?
— Видях това — завъртя ръка Джо. — Кабината, в която се качвам всеки ден, когато идвам на работа.
Значи възприятията ни се различават, помисли си Ал. Интересно, какво ли означава това?
Но в едно бе напълно уверен. Че след смъртта на Рунсайтър, това е най-опасната промяна. Вече не регресираха в един и същ ритъм. Сигурно същото е сполетяло и Уенди Райт, точно преди смъртта й.
Интересно, колко ли време още им оставаше?
Внезапно той почувства нечие коварно, дебнещо, смразяващо присъствие, което от някакъв неопределен миг в близкото минало бе започнало да го изучава — него и обкръжаващия го свят. Спомни си за последните минути на луната. Студът се просмукваше в тъканта на обкръжаващата го реалност, разтваряше се в нея и я разкъсваше, после нахлуваше в отвърстията и се спускаше право към сърцевината на нещата, към същината, която им даваше живот. Вътре с себе си той видя нещо, напомнящо ледена пустиня, от която се надигаха блестящи гладки хълмове. Вятър брулеше равнината, в която се бе превърнала реалността, впиваше се в леда, а хълмовете се топяха. От краищата на това видение надзърташе мрак.
Не, повтаряше си той, това са само мои представи. Всичко това е вътре в мен, вселената наоколо не е покрита със слоеве безжизнен лед, мрак и студ. И въпреки това го виждам с очите си. Странно. Нима целият свят е събран в мен? Обвил е тялото ми? Кога е станало това? Дали това не е проява на задаващата се смърт? Несигурността, която чувствам, полъхът на наближаващата ентропия — това е основният процес, а заобикалящият ме лед е само външна изява на този процес. Ако премигна с очи, цялата вселена ще изчезне. Но къде е онази пътеводна светлина, която ще ме насочва към новата утроба? Къде е мъглявото червено сияние, излъчвано от съвуклупляващите се двойки? Къде е мрачната светлина на животинската алчност? Единственото, което долавям е този безмерен мрак и пълната загуба на топлина, една безкрайна изстиваща равнина, изоставена от слънцето.
Не, тази смърт не е нормална. Тя е неестествена, обичайният миг на забрава е изместен насилствено от някакъв друг, по-могъщ фактор.
Ако разполагах с повече време, ако можех да легна и да обмисля внимателно всичко, може би тогава щях да разбера смисъла на ставащото.
— Какво има? — попита го Джо, докато се изкачваха с асансьора.
— Нищо — отряза Ал.
Те може би ще успеят, каза си той, но не и аз.
Двамата продължиха да се пътуват в мълчание.
Когато стигнаха залата за заседания, Джо изведнъж осъзна, че Ал не е с него. Обърна се и погледна назад. Ал стоеше на другия край на коридора.
— Какво става с теб? — викна му Джо. Ал не помръдваше. — Добре ли си? — той закрачи към него.
— Уморен съм — обясни Ал.
— Не изглеждаш никак добре — отбеляза Джо, завладян от тревога.
— Ще вляза в тоалетната — каза Ал. — Ти върви при другите. Виж дали всичко е наред. Ей сега ще дойда — той се огледа объркан. — Ще се оправя — настоя Ал. После продължи неуверено по коридора.
— Ще дойда с теб — предложи Джо.
— Ако се наплискам ще ми олекне — каза Ал, отвори вратата на тоалетната и влезе. Джо остана да го чака отвън.
Има му нещо, повтаряше си той. Тази гледка на стария асансьор предизвика някаква промяна в него.
Ал се появи отново.
— Я виж това — той дръпна Джо за ръката и му посочи надписите по стената. — Графити. Нали знаеш — драскат ги навсякъде. И най-вече в мъжките тоалетни.
На стената бе изписано с алени букви:
— Това почеркът на Рунсайтър ли е? — попита Ал. — Познаваш ли го?
— Да — кимна Джо. — На Рунсайтър.
— Сега вече знаем истината.
— Това ли е истината? — рече Джо.
— Сигурно — кимна Ал. — Очевидно.
— Какъв ужасен начин да я научиш. Написана на стената в мъжката тоалетна.
Единственото, което чувстваше бе горчиво разочарование.
— Такива са всички графити — прями и груби. Ако чакахме да го научим по телевизията, или от видеофона, щяха да минат може би месеци. А и след това, щяхме да го чуем със заобикалки.
— Но ние не сме мъртви — възрази Джо. — С изключение на Уенди.
— Намираме се в състояние на полуживот. Вероятно все още сме на борда на „Пратфал II“, на път към Земята, след като експлозията ни е погубила — нас, а не Рунсайтър. И сега той се опитва да улови нашите протофазони. Засега неуспешно, все още не сме се свързали с него. Но поне той се свърза с нас. Срещаме посланията му навсякъде, дори в случайно избрани места. Присъствието му е всеобхватно, защото той е единственият, който се опитва да влезе в контакт с нас… Лошо ми е — Ал протегна ръка и завъртя крана на чешмата. След това наплиска лицето си. Водата не беше топла, Джо забеляза, че е примесена с дребни парчета лед. — Връщай се в заседателната — посъветва го Ал. Ще дойда, когато се почувствам по-добре.