Той продължи да обикаля заинтригуван апартамента и не след дълго се спря пред масивен скрин за покривки, върху който бяха подредени няколко поставени в рамка фотографии.
Всичките бяха на Рунсайтър. Но не на този Рунсайтър, когото познаваше. Тук имаше бебе, после малко момче и накрая младеж. Рунсайтър какъвто е бил преди много години, но без съмнение Рунсайтър.
Джо извади портфейла си, за да открие и вътре само снимки на Рунсайтър и нито една от неговото собствено семейство или приятелите. Прибра обратно портфейла и едва тогава осъзна, че е направен от естествена телешка кожа, а не от пластмаса. Сигурно, в онези дни кожените изделия са били широко разпространени.
Следващата стъпка беше пощенската ниша в дневната, която би трябвало да съдържа днешната поща. И тя беше изчезнала напълно. Замисли се как ли са получавали пощата си на времето. На прага пред вратата? Не. Май че в някаква кутия, изведнъж си спомни и термина — пощенска кутия. Добре, но къде са ги поставяли тези пощенски кутии? На входа на сградата? Имаше някакъв смътен спомен. Не му оставаше нищо друго освен да излезе и да провери. Ако притежаваше такава пощенска кутия, тя щеше да се намира на приземния етаж, двадесет нива под него.
— Пет цента, моля — произнесе вратата, когато се опита да я отвори. Поне едно нещо не се беше променило. Входната врата, която очевидно притежаваше неизчерпаем заряд на упоритост и щеше да си остане непроменена, дори когато всичко останало се промени. Щеше да я има след пълната регресия на града, в който живееше… на целия свят.
Пъхна монетата в процепа, пресече площадката и се качи на рампата, която бе използвал преди малко. Но и рампата се беше превърнала в стръмен наклон от олющени циментови стълби. Двадесет етажа, повтори си той. Стъпало по стъпало. Невъзможно, никой не би могъл да измине такъв път. Асансьорът. Понечи да го намери, но после си спомни какво бе станало с Ал. Ами ако този път аз видя онова, което той бе съзрял в предишния? Открита желязна клетка, увиснала на метално въже, управлявана от склерозирал старец с фуражка на главата. Видение не от 1939, а от 1909 година, регресия, по-масивна от всичко, с което се сблъсках досега.
По-добре да не рискува. И да се възползва от стълбите.
Той въздъхна и пое надолу.
Изминал бе приблизително половината път, когато ненадейно го сполетя някаква мисъл. Нямаше никакъв начин да се върне обратно в своя апартамент, или да се изкачи на покрива за да потърси такси. Слезе ли веднъж на приземния етаж, ще трябва да остане там завинаги. Освен ако флаконът с Юбик не съумее да върне към живот изчезналия асансьор. Ще трябва да използва наземни средства за придвижване. С какво ли, по дяволите, са се придвижвали в онези времена? Железница? Закрит фургон?
Така или иначе, вече беше късно да се връща назад. Продължи да се спуска шумно по стълбището.
Когато най-сетне стигна приземния етаж, той се озова в просторно предверие, насред което бе разположена покрита с мрамор маса, върху която имаше две вази с цветя. Четири широки стъпала водеха до входната врата, закрита с перденца. Той стисна медната дръжка и я дръпна към себе си.
Още стъпала. И най-сетне, вдясно цяла редица от пощенски кутии, всяка с табелка и миниатюрна брава, за която се искаше ключ. Значи в края на краищата се бе оказал прав. Намери кутията с неговото име, на която имаше бутон за звънец, свързан най-вероятно с неговия апартамент.
Ключът. Нямаше ключ. А може би имаше? Той се зае да рови из джобовете си и за негова изненада на пода тупнаха няколко метални обекта. Наведе се и ги разгледа. Бравата на пощенската кутия беше необичайно малка, вероятно и ключът нямаше да се отличава с кой знае какви размери. Избра най-дребния ключ от падналата връзка, пъхна го в бравата и го завъртя. Медната вратичка се отвори. Джо надникна вътре.
В кутията лежаха две писма и голям пакет, увит в кафява хартия и запечатан с лепенка. Отгоре бяха залепени оранжеви трицентови пощенски марки с образа на Джордж Вашингтон и той спря за миг за да им се порадва, като на забравена реликва от миналото. После се зае да разкъсва опаковката на пакета, без да обръща внимание на писмата. Пакетът беше доста тежък и прекалено голям, за да съдържа само флакона с Юбик. Ами ако се лъжеше — и вътре нямаше никакъв флакон? Не, невъзможно. Ако е така — чака го съдбата на Ал. Mors certa et hora certa, каза си той, после захвърли хартията и огледа картонената кутия вътре.
ЮБИК — ЛЕКОВИТ БАЛСАМ ЗА ЧЕРЕН ДРОБ И БЪБРЕЦИ
В кутията беше положен буркан от синьо стъкло, с масивен похлупак. На прилепения етикет бе надраскано: „Начин на употреба. Този уникален обезболяващ балсам, чиято формула бе разработена за период от четирийсет години от доктор Едуард Зондербар ще сложи край на мъчителните нощни ставания. Гарантираме спокоен и приятен сън. Да се разтвори една чаена лъжица от балсама в чаша с топла вода и да се изпие половин час преди лягане. Ако болките и неразположението продължават, дозировката да се увеличи на една супена лъжица. Да не се дава на деца. Съдържа отвара от олеандър, селитра, ментово масло, N-Acetyl-p-aminophenol, цинков оксид, въглен, кобалтов хлорид, кофеин, екстракт от дигиталис, минимални количества стероиди, натриев цитрат, аскорбинова киселина, изкуствени оцветители и подправки. ЛЕКОВИТИЯТ БАЛСАМ ЗА ЧЕРЕН ДРОБ И БЪБРЕЦИ ЮБИК е мощно и ефикасно средство, ако се използва според предписанията. Възпламеним. Да се използват гумени ръкавици. Да се избягва пряк контакт с очите. Да не се маже върху кожата. Да се избягва продължително вдишване. Внимание: продължителната употреба може да доведе до привикване.“