— Затова ли дойде в „Рунсайтър асошиейтс“? — попита я Джо. Опита се да не издава вълнението в гласа си, но безуспешно. Стана му мъчно за самия него. — Дж. Дж. Ашууд те откри и те доведе. Той работеше за Холис, така ли? Значи това е било нещастието, което ни сполетя — не взривът на бомбата, а ти?
Пат се усмихна.
И фоайето на хотела избухна в лицето на Джо Чип.
13
Привлекателна и желана с новия елегантен сутиен Юбик! Нашата модна линия от сутиени Юбик ще ви позволи винаги да изглеждате добре! Юбик осигурява солидна поддръжка на гърдите, стига да бъде поставен според инструкцията.
Наоколо ромолеше мрак и се притискаше към него като влажна, топла вълна. Ужасът, който се бе надигнал в него с падането на мрака ставаше все по-осезателен и реален.
Постъпих непредпазливо, мислеше си Джо. Не последвах съвета на Рунсайтър и й позволих да види написаното в бележката.
— Какво има, Джо? — стигна до него разтревоженият глас на Дон Дени. — Какво стана с теб?
— Нищо ми няма — вече виждаше по малко, мракът бе разреден от хоризонтални сивкави ивици, сякаш бе започнал да се разпада. — Уморен съм — рече Джо и изведнъж осъзна какво невероятно изтощение бе сковало тялото му. Не помнеше някога да е бил толкова уморен. През целия си живот.
— Чакай, ще ти помогна да седнеш в креслото — предложи Дон Дени. Джо почувства на рамото си неговата влажна длан, усети че Дон Дени го води и от този факт му стана още по страшно. Задърпа се.
— Нищо ми няма — повтори Джо. Най-сетне различаваше очертанията на Дон Дени, после от мрака изплува и хотелското фоайе с висящия старомоден полилей и лампионите по стените, разпръскващи жълта светлина. — Ще поседна малко.
— Какво му направи? — попита Дон Дени, като гледаше Пат с ненавист.
— Нищо не ми е направила — отвърна Джо. Гласът му беше изтънял до неузнаваемост.
— Точно така — кимна Пат. — Нищо не съм направила. На никого.
— Искам да се кача в стаята и да си легна — заяви Джо.
— Ей сега ще ти уредя стая — каза Дон Дени. Той ту се появяваше, ту изчезваше от полезрението на Джо, заедно с гаснещите светлини на фоайето. Сиянието им от жълтеникаво, стана приглушено червено, после отново се усили. — А ти стой при Джо и не се отделяй от него. Веднага се връщам — Дени забърза към рецепцията. Пат остана.
— Мога ли да направя нещо за теб? — попита любезно тя.
— Не — отвърна Джо. Дори произнасянето на тази единствена дума му струваше огромни усилия. Усещаше някаква празнота в сърцето си, която ставаше все по-голяма. — Може би цигара — допълни той и с това силите му почти се изчерпаха, а сърцето му заблъска лудо. Стана му още по-тежко, като че ли върху него тегнеше непосилно бреме, което го притискаше в креслото. — Имаш ли? — настоя Джо и се опита да надзърне зад мъгливата червена пелена. Зад мигащото сияние на неясната реалност.
— Съжалявам — отвърна Пат. — Нямам.
— Какво… става с мен? — попита Джо.
— Сърдечен удар най-вероятно — каза Пат.
— Как мислиш, в хотела има ли лекар?
— Съмнявам се.
— Няма ли да провериш? Да попиташ?
— За мен причината е психосоматична — обясни Пат. — Ти не си болен. Ще се оправиш.
В този миг се върна Дон Дени.
— Намерих ти стая, Джо. На втория етаж, номер 203 — той замлъкна и Джо почувства, че го разглежда с критичен поглед. — Слушай, изглеждаш ужасно. Съкрушен. Сякаш всеки миг ще се пръснеш. Божичко, Джо, да знаеш само на какво приличаш! Ей така изглеждаше Еди Дорн, когато я открихме.
— А, не е вярно — намеси се Пат. — Еди Дорн е мъртва. А Джо не е. Нали, Джо?
— Искам да се кача в стаята — промълви Джо. — Искам да си легна.
Той събра сили и се изправи, сърцето му кънтеше, после за миг се поколеба и пак продължи да блъска като стоманена преса върху бетон — след всеки удар тялото му се разтърсваше. — Къде е асансьорът? — попита той.
— Ще те заведа при него — Дон Дени постави ръка на рамото му. — Като перце си — рече той. — Какво става с теб, Джо? Знаеш ли? Опитай се да ми обясниш.
— Не знае — отбеляза Пат.
— Мисля че трябва да повикаме доктор — предложи Дон Дени. — Незабавно.
— Не — поклати глава Джо.
Като си легна ще ми стане по-добре, помисли си той. Сякаш плуваше сред океанско течение и го дърпаше го невидим прилив принуждавайки го да заеме хоризонтално положение. Притискащата го сила настояваше само за едно — да отпусне тяло, да се изтегне по гръб, сам, горе в хотелската стая. Където никой не може да го види. Трябва да се махна от тук, повтаряше си Джо, трябва да остана сам. Но защо? — питаше се той. Не знаеше отговора, онова, което го влечеше нагоре беше неясен инстинкт, безсмислен, необясним.