— А може ли да те гледам как се катериш? Искам да видя колко ще издържиш. Ако въобще стигнеш до някъде.
— Ще стигна — той постави крак на следващото стъпало, напрегна мишци и се издърпа. Изпълненото му с кръв сърце сякаш притискаше гърлото, стисна очи и пое със съскане въздух.
— Чудя се, — говореше Пат, — дали това е направила Уенди. Тя беше първата, нали?
— Аз… я… обичах — прошепна Джо.
— О, зная. Дж. Дж. Ашууд ми каза. Прочете го в мислите ти. Двамата с Дж. Дж. бяхме доста добри приятели. Не малко време сме прекарали заедно. Може да се каже дори, че бяхме любовници. Да, така си беше.
— Значи, — рече Джо, — нашето предположение е вярно — той пое дълбоко. Изкачи още едно стъпало, после още едно — с невероятни усилия. — Че ти и Дж. Дж… работите за Холис… и сте проникнали…
— Съвсем правилно — кимна Пат.
— Сред нашите най-добри неутрализатори. И Рунсайтър. За да ни унищожите — той пристъпи на следващото стъпало — всичките. Това не е полуживот. Ние не сме…
— О, можеш да умреш — увери го Пат. — Не си мъртъв, точно ти не си. Но загивате, един по един. Ала защо да говорим за това? Защо да се връщаме към тази тема? Преди малко го каза и да си призная честно — омръзна ми да го повтарям отново и отново. Ти си един ужасно скучен и педантичен човек, Джо. Приличаш на Уенди Райт. Двамата щяхте да сте чудесна двойка.
— Затова значи Уенди умря първа — досети се той. — Не защото се отдели от групата. А защото — той сгърчи устни от непоносима болка в сърцето, опита се да изкачи още едно стъпало, но този път не успя. Спъна се и се преви… точно както се беше свила Уенди в гардероба. Протегна ръка и сграбчи ръкава на сакото си. После го дръпна.
Платът се скъса. Изсъхнал и захабен, той се разтроши като стара хартия… Вече нямаше никакво съмнение — скоро зад него щеше да остане диря от разпадаща се тъкан. Тъничка пътека по стъпалата, към стаята, където го очакваше така жадуваният покой. Последните му движения щяха да са съвсем механични. Някаква вътрешна ориентация, подтикваща го към смъртта, разложението и небитието. В него властваше повелята на алхимията, чиято кулминация беше гробът.
Джо изкачи поредното стъпало.
Ще успея, осъзна той. Силата, която ме води, се храни от тялото ми, ето защо Уенди, Ал и Еди — а вероятно и Зафски — са се рушали физически, докато са умирали, оставяйки след себе си само една прозрачна, чуплива обвивка, в която няма нищо, никаква плът, жизнени сокове и физическа същина. Тази сила се бори с множество гравитации и цената й е такава — пълно изсмукване на тялото. И все пак, резервите, които се крият в мен ще са достатъчни за да стигна, това е биологически предопределено и може би дори Пат, която е дала тласък на движението, не е в състояние да му се противопостави. Зачуди се, как ли се чувства тя сега, докато го наблюдава да се изкачва. Дали му се възхищава? Или изпитва съжаление? Вдигна глава, потърси я с поглед и с мъка различи лицето й. В него се четеше само интерес. Никаква ненавист. Неутрално изражение. Това не го изненада. Пат не беше предприела нищо за да го спре, да му попречи. И това му се стори съвсем естествено.
— По-добре ли се чувстваш? — попита го тя.
— Не — каза той. После коленичи и се покатери на следващото стъпало.
— Изглеждаш ми променен. Вече не си така подтиснат.
— Защото знам че ще успея — заяви Джо. — Сигурен съм.
— Малко остава — успокои го Пат.
— Аха.
— Невероятен си. Така банален, така дребен. Дори в предсмъртния си гърч… — тя млъкна и побърза да се поправи. — Дори в това, което прилича на предсмъртен гърч. Не биваше да използвам този термин. Опитай се да гледаш оптимистично. Нали?
— Кажи ми само… колко стъпала… остават.
— Шест — тя продължи безшумно пред него. — Не, съжалявам. Десет. Или девет? Май са девет.
Изкачи още едно. Следващото. И по-следващото. Не говореше. Дори вече не се опитваше да гледа пред себе си. Продължаваше да пълзи като охлюв нагоре, стъпка по стъпка и усещаше как в него се заражда нова способност да изчислява със съвършена точност до каква степен да се напряга и как най-добре да използва почти изчерпаните си сили.
— Съвсем близо си — изчурулика отпред Пат. — Няма ли да кажеш нещо, Джо? Някакви коментари за това епично изкачване? Най-великото в цялата човешка история? Не, това не е вярно. Уенди, Ал, Еди и Фред Зафски вече го направиха преди теб. Все пактова е първото, на което присъствам лично.
— Защо точно аз? — попита Джо.
— Избрах да гледам теб, Джо, заради долнопробната идея, която ти беше хрумнала в Цюрих. Искаше да прекараш една нощ в хотела с Уенди Райт. Е, тази вечер ще е различно. Тази вечер ще си сам.