— И онази… също… бях сам — отвърна Джо. Направи още една крачка. Закашля се конвулсивно и заедно с пръските, от него излетяха последните резерви на сила.
— Тя е била там, не в леглото ти, но някъде в стаята. Само че ти си проспал мига — засмя се Пат.
— Опитвам се… — шептеше Джо, — да не кашлям.
Направи още две крачки и почувства, че е стигнал целта. Колко ли време вече беше на стълбите? Нямаше начин да разбере.
Изведнъж осъзна стреснат, че е не само изтощен, но и изстинал. Кога ли е станало това? През последния час, студът бе прониквал в него постепенно и незабележимо. О, Боже, рече си той и се разтрепери. Този път беше по-лошо отколкото на луната, далеч по-лошо. По-страшно дори от мразовития полъх в хотелската стая в Цюрих.
Метаболизмът, мислеше си Джо, е процес на изгаряне, нещо като постоянно действаща пещ. Когато този процес бъде преустановен, спира и животът. Сигурно грешат в преценката си за ада, рече си Джо. В ада е студено, от всичко там лъха на лед. Тялото е съставено от тегло и топлина, сега теглото се превръща в сили, от които аз черпя, а топлината, моята топлина, бавно отслабва. И няма да се върне, докато не се преродя отново. Такъв е редът във вселената. Така че, в края на краищата, няма да остана сам.
Но се чувстваше сам. Твърде бързо губя сили, рече си той. Все още не е дошъл часът, но има някаква сила, която ускорява събитията, принуждава ги да настъпват преждевременно и то само от злоба и любопитство. Нечие незряло и перверзно присъствие, което обича да гледа. Инфантилна, умствено изостанала душевност, която черпи наслаждение от всичко това. Която ме прекърши, като насекомо със смазани крайници. Като забита в земята буболечка, която не може нито да полети, нито да се скрие, а само да потъва все по-надолу в света на разложението. В гробищния свят, когото същата тази перверзна душевност е заселила със своите собствени нечестиви обитатели. Тази душевност се нарича Пат.
— Имаш ли ключ? — попита го Пат. — От твоята стая. Представяш ли си, как би се почувствал, ако след всички тези мъчения откриеш, че си забравил ключа и не можеш да влезеш в стаята.
— Имам — той затършува по джобовете.
Сакото му се разкъса, платът бе износен и стар, свлече се на пода, а от джоба изпадна ключът за стаята. Изтрополи две стъпала по-надолу. Извън обсега на ръката му.
— Ей сега ще ти го дам — предложи с готовност Пат. Тя изтича край него, вдигна ключа, огледа го на светлината, после се върна на площадката и го остави върху перилата. — Тук ще стои — рече Пат. — Да ти е под ръка, като се изкачиш. Като награда. Стаята, струва ми се, е в ляво, през четири врати. Трябва да се движиш внимателно, но изкачиш ли веднъж стъпалата, ще ти е по-лесно.
— Виждам го — рече Джо. — Ключа. И площадката, виждам края на стълбището — той сграбчи с две ръце перилата и се издърпа с отчаяно усилие нагоре. Нещо се скъса в него, тежестта, която го притискаше, внезапно се удесетори, а себеусещането започна да избледнява. Но…
Беше стигнал площадката.
— Сбогом, Джо — каза Пат. Надвесила се бе над него, за да вижда лицето й. — Нямаш нужда от помощта на Дон Дени, нали? Сега вече и доктор не може да ти помогне. Ще кажа на Дон, че си се почувствал зле и са те откарали с линейка в болницата. Така поне ще те оставят на мира. Ще бъдеш насаме със себе си. Съгласен ли си?
— Да — изхриптя той.
— Ето ти ключа — тя пъхна хладното метално късче в шепата му и я затвори. — Не унивай, както са казвали през 1939. И не вземай рибата за рак — и това са казвали — тя приклекна до него, погледна го за секунда отблизо и после изтича по коридора към асансьора. Видя я да натиска бутона, вратата се отвори и Пат изчезна от погледа му.
Джо сграбчи ключа, изправи се, като се подпираше на стената, обърна се наляво и пое бавно. Тъмно е, помисли си той. От челото му се стичаше пот и го заслепяваше, не можеше да определи, дали в коридора цари мрак или той е изгубил способността си да вижда.
Докато се добере до първата врата, вече се беше свлякъл на пода и лазеше. Изви глава и погледна номера. Не беше неговия. Продължи нататък.
Когато най-сетне стигна пред вратата на неговата стая, трябваше да се изправи, за да пъхне ключа в ключалката. Усилието едва не го довърши. Все още с ключ в ръка той падна назад, главата му се удари в пода и тялото му се претърколи встрани. Лъхна го мирис на старост, изтощение и вледеняваща смърт. Нямам сили дори за да вляза в стаята, помисли си Джо. Вече не мога да стана.
Но не биваше да остава тук. Някой можеше да го види.
Джо сграбчи с две ръце дръжката и се притегли към нея. Подпря се с рамо на вратата, пъхна с разтреперани пръсти ключа и се наведе напред, така че да падне в стаята, като се отвори вратата. И тогава, помисли си той, остава само да се отпусна в леглото и всичко ще свърши.