— Аз съм жив — сопна се Рунсайтър.
— И всички останали сме мъртви, така ли?
— Да — отвърна Джо след продължителна пауза.
— Но телевизионната реклама…
— Направих го, за да ви накарам да се борите. Да откриете Юбик. Карах ви да го търсите и вие го търсехте. Мъчех се да ви снабдя с него, но знаеш какво ми пречеше — тя продължаваше да ви дърпа назад в миналото, въздействаше на всички ни с тази нейна дарба. Заливаше го с нови вълни на регресия и го правеше безполезен — Рунсайтър задъхано продължи: — Успях единствено да ви изпратя някой откъслечни послания, във връзка с него — той протегна пръст към Джо. — Виж срещу какво се изправям. Същото, което ви премахва един по един. Честно казано, даже се удивлявам, че успях да постигна толкова много.
— И кога започна да разбираш какво става? От самото начало ли го знаеше?
— „Началото“ — повтори с горчивина Рунсайтър. — Какво означава това? Началото беше преди месеци, може би дори преди години, един Господ знае от колко време Холис, Мик, Пат Коунли, С. Доул Мелипоун и Дж. Дж. Ашууд са подготвяли този план, обмисляли са и са премислили всичко. Ето какво е станало. Примамили са ни на луната. Позволихме на Пат Коунли да дойде с нас, жена която не познаваме, притежаваща непонятна за нас дарба — неразбираема може би и за Холис. Дарба, свързана по някакъв начин с обратния ход на времето. Не с възможността да се пътува във времето… например, тя не би могла да отиде в бъдещето. В известен смисъл тя не може да се премести и в миналото, това на което е способна, доколкото съм в състояние да го разбера, е да даде началото на този обратен ход, който да разкрие предишните форми заложени в наследствеността на материята. Но ти вече го знаеш, двамата с Ал се досетихте — той гневно оголи зъби. — Ал Хамънд — каква невъзвратима загуба. Нищо не можах да направя, не успях да се намеся тогава.
— А защо сега успя? — попита го Джо.
— Защото, — отвърна Рунсайтър, — това е най-далечната точка в миналото, до която тя е в състояние да ни отведе. Нормалният ход на времето вече се възвръща. Отново се движим от минало през настояще към бъдеще. Явно способностите й са на изчерпване. 1939, това е границата. Не й остава нищо друго, освен да спре да използва дарбата си. И защо не? Нали постигна всичко, заради което я изпрати при нас Рей Холис.
— Колко души бяха засегнати?
— Само нашата група, която се намираше в този момент в онази подземна стая на луната. Без Зое Уирт. Пат може да ограничава обхвата на полето, което създава. Това, което е известно на света е, че сме се приземили на луната, но в последствие е възникнала авария, предизвикала взрив, от който сме загинали всички. Грижливият Стантън Мик е побързал да ни постави в охладителни камери, но така и не са успели да установят с нас контакт — било е твърде късно.
— Бомбата не беше ли достатъчна? — попита Джо.
Рунсайтър го погледна неразбиращо.
— Защо трябваше въобще да намесват Пат Коунли? — поясни Джо. Усещаше нещо гнило в цялата история. — Какъв смисъл има от тази реверсивна машинация, това ретроградно потъване до настоящото време на 1939 година? За какво въобще им е притрябвало?
— Това е интересен въпрос — отвърна Джо като кимна бавно с каменно изражение. — Трябва да го обмисля. Дай ми малко време — той застана до прозореца и присви очи към магазините на отсрещния край на улицата.
— Струва ми се, — продължи Джо, — че силата, която се е изправила срещу нас, е по-скоро зла, отколкото целеустремена. Тя не се мъчи само да ни унищожи, да елиминира нашата организация, но и… — той се замисли над думите си, — …да и изпитва перверзно удоволствие от мъките, които ни причинява. Погледни само как ни избива — един по един. Защо й трябва да протака нещата? Не ми прилича на Рей Холис, той е практичен и хладнокръвен убиец. А доколкото познавам Стантън Мик…
— Това е от Пат — прекъсна го мрачно Рунсайтър и обърна гръб на прозореца. — В психологически план, тя е личност със садистични наклонности. Обича да къса крилата на мухите. Играе си с нас — той наблюдаваше внимателно реакцията на Джо.
— По-скоро ми прилича на детинско поведение — рече Джо.
— Вгледай се внимателно в нея — тя е злобна и завистлива. Първо премахна Уенди, защото не можеше да я понася. Тръгна след теб по стълбите, за да се наслаждава на мъченията ти, да поглъща всяка секунда.
— А ти откъде знаеш? — попита Джо.
Нали си ме чакал тук, в тази стая, мислеше си той, откъде си ме видял? И… откъде знаеше, че ще дойда точно в тази стая?
Рунсайтър въздъхна измъчено и започна: