— Както от граждански, така и от углавен характер. Свързахме се с областния прокурор на Ню Йорк. Но без официален доклад от твоя страна не можем…
— Утре — обеща Рунсайтър. — След като се наспя. Тази история направо ме довърши.
Защото изгубих най-добрите си хора, помисли си той. И най-вече Джо Чип. Организацията ми е унищожена, ще минат месеци, преди отново да се захвана за работа, може би дори години. Божичко, възкликна той, откъде ще намеря толкова неутрализатори за да заменя тези, които загубих? И къде ще открия специалист като Джо?
— Разбрано, Глен — отговори в същото време Нигелман. — Гледай да се наспиш, а утре в десет те чакам в кабинета си.
— Благодаря — промърмори Рунсайтър. Затвори, после се изтегна на пластичната пейка край стената.
Никъде няма да намеря човек като Джо, повтаряше си Рунсайтър. Истината е, че с моята организация е свършено.
Край него безшумно се появи управителят на мораториума.
— Какво мога да направя за вас, мистър Рунсайтър? Чашка кафе? Още една амфетаминова таблетка, с удължено действие? В кабинета си имам дори двадесет и четири часови, от онези, които ти помагат да работиш цяла нощ без да мигнеш.
— Тази нощ, — рече Рунсайтър, — смятам да спя.
— Тогава не желаете ли…
— Разкарай се — кресна му Рунсайтър. Управителят подскочи и изчезна нанякъде.
Защо ми трябваше да избирам това място? — помисли си Рунсайтър. Сигурно, защото тук лежи Ела. А тя лежи тук, защото това е най-доброто място. Затова и те са тук. Помисли си само, всички до един са от другата страна на похлупака. Каква катастрофа! Ела, спомни си той. Трябва незабавно да поговоря с нея, да й разкажа за случилото се. Нали й обещах.
Той се изправи и тръгна да търси управителя.
И този път ли ще се появи този проклет Джори? — питаше се Рунсайтър. Или ще успея да задържа достатъчно дълго сигнала на Ела, за да й разкажа за предположенията на Джо? Толкова трудно е да държа връзката с нея, откакто Джори започна да разширява полето си и да се храни от нейното и полетата на останалите. Управата на мораториума трябва да направи нещо, Джори е опасен за всички лежащи тук. Защо му позволяват да продължава?
Може би защото не могат да го спрат?
Може би никога досега не е имало такъв като Джори в света на полуживота?
15
Имам лош дъх, така ли, Том? Слушай, Ед, това не е проблем, ако се снабдиш с новия препарат Юбик, който притежава мощен гермициден ефект и е гарантирано безопасен, стига да се използва според предписанието.
Вратата на стаята в стария хотел изскърца. На прага стоеше Дон Дени, придружен от мъж на средна възраст, със загрижен вид, пригладил назад посивелите си коси. Дени попита разтревожено:
— Как си, Джо? Защо не си легнал? За Бога, бързо в леглото.
— Моля легнете, мистър Чип — посъветва го докторът докато отваряше кожената си чанта. — Освен затрудненото дишане, чувствате ли и някаква болка? — той приближи към леглото, стиснал в ръка старомоден дървен стетоскоп и продълговата бакелитова кутия, с живачен апарат за кръвно налягане. — Да сте имали досега сърдечни оплаквания, мистър Чип? Разкопчейте си ризата, моля — той придърпа едно кресло до леглото и се разположи в него.
— Вече съм добре — отвърна Джо.
— Остави го да ти преслуша сърцето — посъветва го Дени.
— Готово — Джо се изтегна в леглото и разкопча ризата си. — Всички ние сме в охладителни камери. Той е отвън и се опитва да се свърже с нас. А някой друг пък се мъчи да ни навреди. Не е Пат, или не е сама. Нито тя, нито Глен Рунсайтър разбират напълно смисъла на ставащото. Като влезе, видя ли Рунсайтър?
— Не — поклати глава Дени.
— Седеше отсреща в стаята — обясни Джо. — Само преди няколко минути. — „Съжалявам, Джо“ — това бяха последните му думи, преди да преустанови връзката. Погледни, дали е оставил на масата шишенце с Юбик.
Дени приближи масата и вдигна блестящото шишенце.
— Ето го. Но изглежда празно — той го разклати.
— Почти празно — поправи го Джо. — Напръскай се с останалото. Хайде, давай — той махна нетърпеливо.
— Не говорете, мистър Чип — упрекна го докторът, надвесен със стетоскопа. Той нави ръкава на ризата му и се зае да прикрепя гумения маншет на апарата за кръвно.
— Как е сърцето ми? — попита го Джо.
— Изглежда съвсем нормално. Пулсът е леко учестен.
— Виждаш ли? — обърна се Джо към Дени. — Оправям се вече.
— Но другите умират, Джо — рече Дени.
— Всичките ли? — Джо седна изненадан.
— Всички, които останаха — Дени все още не беше използвал шишенцето.
— И Пат също ли?
— Открих я като излязох от асансьора на втория етаж. Току що я беше ударило. Изглеждаше ужасно изненадана, направо не можеше да повярва. Предполагам, била е уверена, че всичко това се дължи на нея. И на нейната дарба.