Юлиан освободи обсадения Августодунум. Сетне пое на север към Аутисиодурум. Там даде няколко дни почивка. За разлика от много пълководци, които не щадят войниците си, Юлиан използуваше всеки възможен случай, за да освежи войската. После тръгнахме за Трикацес. Този преход беше много труден. Германците непрекъснато ни безпокояха с нападенията си. Те са страшни на вид хора, високи и мускулести, с дълги, червено боядисани коси, според обичая на тези племена. Обличат се подобно на нас и носят брони, свалени от труповете на убити римляни. На открито лесно може да ги победиш, но в горите са опасни.
В Трикацес прекарахме няколко часа пред стените на града, докато успеем да убедим изплашения гарнизон, че не сме германци и че сам цезарят води войската. Накрая самият Юлиан, застанал до „отвратително реалистичния“ портрет на Констанций, заповяда на жителите да отворят портите на града.
Прекарахме в този град само един ден. Оттам поехме към Реми. Юлиан се бе предварително споразумял с Флоренций, че ядрото на войската ще се съсредоточи там през месец август с оглед на предстоящ поход за възвръщането на Колония Агрипина. Когато пристигнахме, Марцел действително беше в града. Веднага бе свикан военният съвет. Уморен от дългата езда и копнеещ за баня, придружих Юлиан и Салуст на съвета.
Не може да се каже, че Марцел бе особено доволен, като видя колко добре е понесъл на цезаря военният живот. Когато Юлиан попита дали войските са готови, казаха му, че не са. На въпроса кога ще бъдат готови, му даваха уклончиви отговори. Накрая се оказа, че до края на годината не било възможно да се предприеме нападение от голям мащаб.
Тогава Юлиан стана и започна да лъже гениално като Одисей. Едва можех да вярвам на ушите си. Отначало той заговори с печален тон:
— Надявах се да ви намеря всички тук готови и горящи от желание да се биете с тези племена. Вместо това откривам, че нищо не е подготвено и както винаги сме в отбрана.
Марцел взе да мърмори нещо заканително, но нищо не можеше да спре Юлиан, думите просто се лееха от устата му. Знаеш какъв ставаше той, когато го осенеше духът на Хелиос.
— Пратен съм тук, пълководецо, от божествения император да покажа на варварите неговия образ. Също така съм пратен, за да възвърна градовете, които ти изгуби. Пратен съм тук да върна варварите обратно в горите им отвъд Рейн. Заклех се като цезар да ги покоря или да загина.
— Но, цезарю, ние… — Това бе всичко, което Марцел смогна да каже. Юлиан го прекъсна и извади един свитък изпод туниката си. Това бяха предписанията по етикецията, които Констанций му бе пратил.
— Виждаш ли това, пълководецо? И вие всички?
Юлиан размахваше свитъка във въздуха като знаме. Никой не можеше да види точно какво е, но императорският печат ясно личеше.
— Това е от божествения император. Изпратено е до мен. Пристигна в Августодунум с нарочен пратеник. Съдържа нареждания. Трябва да си възвърнем Колония Агрипина. Такива са заповедите му и ние сме негови роби. Нямаме друг избор, освен да се подчиним.
Всички, които седяха на масата от страната на Марцел, бяха смаяни. Никой не бе чувал за такива нареждания по простата причина, че те не съществуваха. Но тази смела лъжа успя главно защото Марцел бе истински политик — не можеше да признае, че има нещо, което би трябвало да знае и което в действителност не знаеше. Той предаде войската на Юлиан.
В Реми направих преглед на легионите, както излизаха от портите на града. Всички бяхме плувнали в пот от августовската горещина. Беше тежък, влажен ден, със злокобно мрачно небе. Както стоях на площадката извън градските порти, измъчван от безброй мушички, които бръмчаха около главата ми, и капки пот се стичаха по лицето ми, един вестоносец ми връчи известие от Виенна. Беше кратка бележка от Флоренций: жена ми родила момче, което умряло скоро след раждането си; тя била добре; това беше всичко.