Юлиан възседна коня си, а до него знаменосецът му държеше копие, на което императорският змей, пурпурен и злокобен, се развяваше на горещия вятър. Пехотата изпълваше тясната падина в подножието на хълма, където Юлиан и неговият щаб бяха застанали; всички войници стояха до колене в зряло жито, защото се намирахме сред един голям чифлик.
Гръмнаха тръби. Отляво и отдясно се раздвижиха отреди от лека и тежка кавалерия и кохорти стрелци, докато Юлиан бе обкръжен от всички страни. Когато най-после всички се събраха и настъпи тишина, той им заговори. Никога не съм го чувал да говори с по-голямо проникновение, макар изразите му да бяха енергични и прями. Той искаше да ги убеди да почнат боя веднага, но съзнавайки, че са изморени и измъчени от горещината, си даваше сметка, че ще трябва с хитрост да ги накара да пожелаят това, което сам искаше.
— Това, на което най-много държим, е безопасността на нашите войници и макар да горим от желание да нападнем врага, също така разбираме, че прибързаността крие опасности и че предпазливостта е добродетел. Ние всички сме млади мъже и склонни към буйни и стремителни действия, но в качеството си на цезар аз трябва да действувам предпазливо, въпреки че — както ви е известно — съвсем не съм боязлив. Ето в какво положение се намираме. Почти е пладне. Страшна жега е. Ще стане още по-горещо. Всички сме уморени от дълъг поход. Не знаем със сигурност дали има достатъчно вода на тази страна на Рейн. Врагът е с пресни сили и чака. Затова предлагам да оставим предни постове, да се наядем, да се наспим и да се приготвим за утрешното сражение, когато с божията воля ще ударим врага, щом се пукне зората, и предвождани от нашите орли, ще изпъдим германците от римска земя…
Но легионите го прекъснаха. Те заскърцаха със зъби — този звук беше страшен — и заудряха копията о щитовете си.
Тогава един от знаменосците извика:
— Напред, цезарю! Следвай звездата си! — И като се обърна драматично към легионите, изкряска: — Ние имаме пълководец, който ще победи! Затова с божията воля днес ще освободим Галия! Аве цезар!
Това им стигаше. Сред одобрителните викове на легионите Юлиан даде заповед да се приготвят за бой. После за момент можах да говоря с него насаме. Бяхме толкова близо един до друг, че стремената ни се допираха.
— Хубава реч — рекох, — подходяща да влезе в историята.
Той се ухили като ученик.
— А как ти хареса речта на знаменосеца?
— Точно това бе нужно.
— Снощи го научих какво да каже, показах му и жестовете.
След това Юлиан разгъна войските си. Германците вече бяха в боен ред. Наляво и надясно, докъдето стигаше погледът, войските им бяха строени край реката. В челната им редица беше вождът им Хнодомар, едър мъж, с голям корем и червено перо на шлема си.
По обед Юлиан даде заповед за нападение. Германците бяха изкопали окопи по пътя ни и оттам, прикрити от зелени клони, внезапно обсипваха със стрели легионите, които се смутиха и спряха; не отстъпиха, но и не напредваха.
Юлиан сега беше в стихията си. С пресекващ от напрежение глас той даваше заповеди и препускаше от конен отряд до конен отряд, от легион до легион. Насърчаваше войниците да вървят напред; заплашваше изоставащите. Не си спомням точно думите му, но смисълът беше: това са варвари, те оплячкосаха Галия, сега е най-изгодният момент да ги сразим, толкова време го чакахме! Остроумно подиграваше разкопчаните, които бяха готови да отстъпят:
— Моля ви, не гонете врага много отблизо! Спрете се на Рейн! Оставете ги да се удавят! А вие се пазете!
За мен това беше ден на бъркотия. В течение на този зноен следобед на няколко пъти не се знаеше как ще завърши сражението. По едно време кавалерията ни се огъна; щяха да ударят на бяг, ако зад тях нямаше солидна стена от пехотни войски. Най-яркият ми спомен са лицата на германците. Никога не съм виждал подобно нещо и се надявам никога вече да не видя на този свят. А ако съществува ад, уверен съм, че всичкото време ще бъда заобиколен от сражаващи се германци. Дългите им боядисани коси висят по лицата им като лъвски гриви. Скърцат със зъби и крещят неразбираеми думи, които са по-скоро яростни ревове. Облещените им очи гледат диво и вените изпъкват по вратовете им. Мисля, че мнозина от тях бяха пияни, но не дотам, че да се притъпи свирепостта им. Убих неколцина от тях, но и аз самият едва се отървах.