— Недей изпраща баща му! Друго нямаме, само него!
Други викаха:
— Ти ни обеща, цезарю! Обеща ни!
Виковете им ми бяха непоносими и аз си тръгнах. На вратата на двореца стоеше Деценций, увлечен в разговор с Гауденций. Като видяха, че приближавам, замълчаха гузно.
— Стар приятел — каза Деценций.
— В това съм убеден — отвърнах аз рязко и сочейки към тълпата, добавих: — Чу ли ги?
За миг Деценций ме погледна с безизразни очи. Сетне погледна към площада.
— Да. Да. Това е най-обикновено нещо в провинциите. Жените винаги се оплакват, когато мъжете получат заповед да заминат. Като послужиш във войската, колкото аз съм служил, дори няма да ги забелязваш.
— За съжаление трудно мога да не го забелязвам. Разбираш ли, аз действително им обещах…
Но на Деценций му бе дотегнало да слуша за прочутото ми обещание.
— Драги ми цезарю — каза той с бащински тон, — докато се стопли времето, всяка една от тези жени ще си намери нов мъж. Това са животни. Нищо повече.
Оставих го на площада и се качих право в кабинета си на втория етаж. Пратих да повикат Приск, Орибазий и Евтерий. Докато ги чаках да дойдат, опитах се да чета, но не можех да съсредоточа мислите си. Взех да броя плочите на пода. Ходех насам-натам из стаята. Най-после отворих прозореца към реката Секвана и погледнах навън. Студеният въздух ме освежи. Лицето ми гореше като в треска. Ръцете ми трепереха. Дишах дълбоко и започнах да броя начупените блокове лед, както се носеха надолу по течението. Помолих се на Хелиос.
Пръв дойде Евтерий. Затворих прозореца. Направих му знак да седне на моя стол. Той беше толкова едър, че не се побираше в никой друг стол, а като сядаше на пейка, тя обикновено се счупваше.
— Това е заговор — каза той. — В Сирия Констанций има почти стохилядна войска. Твоите гали едва ли имат такова голямо значение за него.
— Но ако ги загубя, за мен това ще бъде от голямо значение.
— За тебе — да. Именно в това се състои заговорът. Той иска да те унищожи.
Изненадах се от думите му. От всичките ми приятели и съветници той единствен винаги настояваше за предпазливост. Държеше за благоприличието, справедливостта, за установения порядък в държавата. Не беше той човек за заговори и измяна. Но сега се беше променил.
— И вярваш, че е така?
Евтерий кимна с глава, а малките черни очи лъщяха като очите на египетска статуя.
— Тогава какво да правя?
В този момент влязоха Орибазий и Приск. Те чуха въпроса ми. Орибазий отговори вместо Евтерий.
— Да вдигнеш бунт — каза той веднага.
Кълна се в Хелиос, Митра и Хермес, това беше първата дума за бунт и измяна, която открито бяхме разменили. Настъпи гробно мълчание. Приск седеше на ръба на тежката дървена маса. Орибазий беше застанал в средата на стаята, вперил очи в мен. Обърнах се към Приск:
— Ти какво мислиш?
— Трябва всичко да вземеш предвид. Можеш ли да останеш в Галия без тези войски? Ако това е възможно, какво може да се очаква, че ще направи Констанций? Ще ти отнеме ли властта? Или пък ще бъде прекалено зает в Персия, за да предприеме каквото и да е? — Приск сам отговори на въпроса си: — Подозирам, че дълго време няма да имаш вест от Констанций. Той трябва да си възвърне Амида и да разбие Сапор. Това може да се окаже задача, която да го погълне до края на живота му. Междувременно ти ще бъдеш господарят на Запада и в случай, че той умре, ще станеш император.
Евтерий кимна.
— Това е разумното становище, разбира се — каза той. После се усмихна и добави: — Защото открай време е моето становище. Обаче аз смятам, че положението е много по-сериозно. Ти не вземаш предвид Флоренций. По сведения на моите агенти наредено му е той да поеме цялата власт в Галия, щом цезарят остане без армия. Когато това стане, няма да имаме друг избор, освен да се предадем. Откровено казано, аз съм ма мнение, че е по-добре да се съпротивляваме сега, отколкото да чакаме Флоренций да ни унищожи.
Докато те разговаряха помежду си, аз отново се отдръпнах при прозореца и наблюдавах как слънцето, бледо оранжево кълбо, залязва на запад. По бреговете на реката блеснаха нощни огньове. Как да постъпя? Внезапно някой силно похлопа на вратата. Отворих я ядосано и викнах:
— Никой да не ни безпокои…
Но там стоеше Деценций, бледен и задъхан.
— Безкрайно много се извинявам, цезарю — каза той бързо. — Нямаше да те безпокоя, но те са тук!