— Да, ти се осмели да кажеш това. И то е вярно.
Епископът се обърна и разкошните му одежди зашумяха. Той излезе от стаята, пеейки силно и монотонно, сякаш ние бяхме богомолци, събрани в черква.
Седнах до леглото. Елена беше бледа и много отслабнала. Очите й бяха станали големи, както става, когато лицето измършавее. В бледата светлина на лампата тя имаше болнав, жълтеникав цвят; и все пак въпреки болестта си тя изглеждаше по-привлекателна, отколкото когато беше здрава. Вече не приличаше на якия Константин с издадената си челюст. Сега беше жена, нежна и тъжна, и когато взех пламналата й от треска ръка, деликатна като крило на мъртва птичка, внезапно усетих как у мен бликна топло чувство към нея.
— Съжалявам, че бях толкова болна, та не можах да дойда на тържеството… — подхвана тя.
— Няма значение — прекъснах я аз. — Как ти е болката?
Тя замислено опипа стомаха си със свободната си ръка.
— По-добре — излъга тя. — Орибазий всеки ден ми намира нови билки. Каквото намери, всичко вземам. Все му казвам, че като почне да пише енциклопедията си, трябва да ме вземе за сътрудничка.
Стараех се да не гледам корема й, който се издуваше изпод покривката като на бременна в последния месец. За момент и двамата замълчахме; тогава ритмичният вик „Августе!“ наруши тишината. Тя се обърна към мен.
— От часове вече викат — каза тя.
Кимнах с глава и рекох:
— Ядосани са, защото императорът иска да ги прати да се бият в Персия.
— Наричат те август — рече тя и впери в мен очи.
— Не го казват сериозно.
— Напротив, сериозно го казват — рече тя убедено. — Искат да станеш император.
— Отказах да изляза пред тях. Пък и вече се стъмни, скоро ще им стане много студено, ще им омръзне и утре ще изпълнят заповедите, които им бяха дадени. Синтула вече тръгна, както знаеш. Тръгна вчера с два легиона.
Приказвах бързо, но тя все се връщаше на същия въпрос.
— Ще приемеш ли каквото ти предлагат?
Замълчах, защото не знаех какво да кажа. Накрая рекох с неутрален тон:
— Това би било измяна.
— Изменници, които победят, са патриоти. Който заграби престола, става божествен император.
Все още не бях наясно какво иска да направя.
— Няколко хиляди войници в малък провинциален град не могат да направят някого император — рекох аз най-после.
— Защо не? В края на краищата божията воля е, която ни издига, и божията воля е, която… ни сваля. — Тя погледна настрани и ръката й отново опипа корема, където се бе загнездила смъртта. — Тези няколко хиляди войници стигат, ако е писано.
— Как искаш да постъпя?
Това беше първият и единствен път, когато й зададох въпрос направо, както един човек пита друг; защото действително исках да чуя отговора й.
— Сега, тази вечер ли? Не зная. Може да не е още време. Ти сам трябва да прецениш. Но това, което знам с положителност, е, че ти е писано да станеш римски император.
Погледите ни се срещнаха и всеки разглеждаше лицето на другия, сякаш му бе ново и непознато. Отговорих й със същата откровеност:
— И аз също зная това. Сънувах сънища. Имаше поличби.
— Тогава приеми! — каза тя с неочаквана енергия.
— Сега? Да извърша измяна? Срещу твоя брат?
— Моят брат и неговата жена убиха двете ни дена. Сега моята вярност… се прехвърли към братовчед ми, който ми е съпруг. — При думата „се прехвърли“ тя се усмихна, но големите й очи гледаха сериозно.
— Странно — рекох накрая. — Винаги съм смятал, че предпочиташ него пред мен.
— Така беше. Така беше. До последното ми гостуване в Рим. Знаеш ли, той се опита да ме задържи в Рим след смъртта на детето. Каза ми, че не е изключено да имаш неприятности в Галия.
— Но ти се върна.
— Върнах се.
— И остави любимата си вила?
— Това беше най-трудното за мен — каза тя и се усмихна. Сетне посочи с ръка към прозореца и града отвъд него. — А ето че неприятностите, които обещаваше той, са започнали. Скоро ще трябва да вземеш решение.
— Да — рекох аз и станах.
— Деценций беше при мен — каза тя неочаквано.
Сепнах се.
— Кога?
— Точно преди вечерята за твоите офицери. Искаше да знае дали бих желала да се върна в Рим. Каза ми, че галските легиони ще ме придружат до Медиоланум.