— Хитрец е той.
— Да. Казах му, че съм решила да остана. Беше разочарован. — Тя тихо се изсмя. — Разбира се, дори да исках да вървя, вече… не мога да пътувам.
— Недей говори така. Един ден ще отидем в Рим заедно.
— Това е най-голямото ми желание — каза тя. — Но побързай…
— Ще побързам, заклевам ти се — отвърнах аз.
Целунах я по челото, задържайки дъха си, за да не доловя мириса на смъртта. Внезапно тя се хвана за мен с все сила, сякаш бе обзета от силен пристъп на болка. Сетне ме пусна.
— Колко жалко, че бях толкова по-стара от тебе.
Не й отговорих. Мълчаливо стиснах ръцете й. После излязох от стаята.
Епископът беше в преддверието заедно с жените от нейната свита.
— По-добре е, не смяташ ли, цезарю?
— Да, смятам — отсякох аз, като се опитах да го отмина. Но владиката не беше се доизказал.
— Естествено много я тревожи тази тълпа отвън. Всички се безпокоим. Много страшно нещо. Ужасно нарушение на дисциплината. Надявам се, че цезарят ще разпръсне тълпата със строги думи.
— Цезарят ще направи каквото е длъжен да направи.
Отминах го и влязох в главната галерия. Прислужници се щураха насам-натам, сякаш тичаха по спешна работа. Стражите по вратите стояха по местата си, но дори и те бяха загубили обичайната си самоувереност. Всички погледи бяха насочени към мен, всички се питаха какво ще направя. На път към стаята, която гледа към площада, почти се сблъсках с Гауденций, който се спотайваше в тъмното. Драго ми стана, като видях, че е изплашен.
— Цезарю, трибунът Деценций те моли да го приемеш. Той е в стаята на съвета. Всички са там. Искат да знаят какво възнамеряваш да правиш. Напълно сме обкръжени. Никой не може да избяга…
— Кажи на трибуна, че отивам да си легна. С удоволствие ще го приема утре заран.
Тайният агент остана тъй изненадан от думите ми, че преди да може да се опомни, аз вече бях изминал половината от галерията и бях стигнал до моята стая. Пред вратата ми стоеше началникът на стражите. Казах му никой да не ме безпокои, освен ако дворецът не бъде нападнат. После влязох в стаята си и залостих вратата.
Това беше една дълга нощ. Четох. Молих се. Мислих. Никога преди това, нито по-късно в живота си не съм се колебал толкова много. Струваше ми се, че всичко става преждевременно; събитията ме тласкаха напред по-бързо, отколкото бях решил да вървя. От друга страна, можех ли да очаквам да се повтори такъв момент? Колцина са станали императори по волята на народа? Всички знаем за честолюбиви пълководци, които сами са си организирали „народни“ коронации; това почти никога не става без внушението на бъдещия узурпатор. Положителен съм, че Юлий Цезар е имал грижата да нареди на своя приятел да му предложи короната пред всички просто за да види как ще се възприеме това от народа. Сега същата тази корона ми се предлагаше, без да съм я поискал.
Заспах, без да бях взел решение. Сънувах и както често се случва, насън научих какво трябва да правя наяве. В съня си бях седнал на консулското си кресло. Бях съвсем сам и изведнъж пред мен се яви духът, пазител на държавата, облечен, както са го изобразявали по време на ранната република. Той ми заговори:
— Отдавна те наблюдавам, Юлиане. И отдавна искам да те издигна дори по-високо, отколкото си сега. Но колкото пъти съм опитвал, ти си ме отблъсвал… И трябва да те предупредя: ако отново ме върнеш, сега, когато толкова много хора ме подкрепят, ще те оставя какъвто си. Но помни едно: отида ли си и този път, никога вече няма да се върна.
Събудих се, облян в студена пот; скочих от леглото; собствената ми стая изведнъж ми се видя чужда и застрашителна, както става понякога след дълбок сън. Буден ли бях, или още сънувах? Отворих прозореца; леденият въздух ме освежи. Звездите гаснеха. Небето на изток бледнееше.
Тълпата все още беше струпана на площада. Бяха запалили огньове. От време на време викаха „Августе!“ Взех решението си. Повиках личния си прислужник. Той ме облече в пурпурната мантия. След това излязох на галерията.
Изглежда, че само аз бях спал нея нощ. Из стаите и коридорите тичаха мъже и жени като мишки, които търсят дупка да се скрият. В залата на съвета намерих Деценций и повечето от съветниците ми. Като влизах, Евтерий казваше със спокоен глас:
— Сега всичко зависи от волята на цезаря. Нищо не можем да направим ние, за да му повлияем…
— Точно така — рекох аз.
Всички в стаята станаха на крака. Деценций, с изпито лице, брадясал, дойде при мен и заяви: