Веднага след това слязох от трибуната, като вземах по две стъпала наведнъж, и се втурнах в двореца.
XIV
Отидох направо в покоите на жена си. Бяха й вече разказали за случилото се. Тя седеше изправена в леглото, заобиколена от няколко жени. Косата й беше сресана и болезнено жълтеникавото й лице бе безжалостно наплескано с червило. Жените се оттеглиха.
— Стана — казах аз.
— Добре. — Тя хвана ръката ми и за миг усетих силата на пръстите й. — Сега ще има война.
Кимнах.
— Не веднага. Ще уведомя Констанций, че не е било мое дело, както и в действителност не беше. Ако е мъдър, той ще се съгласи да бъда август на Запада.
— Няма да се съгласи — каза тя и пусна ръката ми.
— Надявам се да се съгласи.
Тя ме гледаше с присвити очи (очите й винаги са били слаби и тя трябваше да примижава, за да вижда по-ясно). Най-сетне рече:
— Юлиан Август.
Усмихнах се и пошепнах:
— По волята на тълпата, събрана на главния площад в един провинциален град.
— По божията воля — поправи ме тя.
— И аз така мисля. Вярвам, че е така.
Неочаквано тя се върна към практичните въпроси на момента:
— Докато ти беше на площада, един от моите офицери дойде да ми съобщи, че готвят заговор да те убият. Тук, в двореца.
Опасността не ми се видя много сериозна.
— Добре съм охраняван.
Тя поклати глава:
— Имам доверие в този човек. Той е най-добрият ми офицер.
Подобно на всички високопоставени жени от императорското семейство Елена имаше не само собствена прислуга и придворни, но и собствени телохранители.
— Ще разследвам това — рекох аз и станах.
— Деценций ръководи целия заговор.
— Естествено.
Както отивах към вратата, тя извика с висок глас:
— Здравей, августе!
Аз се обърнах, засмях се и отвърнах:
— Здравей, августа!
Елена се усмихна. Никога не я бях виждал толкова щастлива, както тогава.
Оттам отидох в залата на съвета, където се беше събрал целият ми двор, включително и Деценций.
Без всякакви предисловия заговорих направо за събитията.
— Всички вие сте свидетели, че по никакъв начин не съм подбудил войниците, нито съм пожелал честта, която те, нарушавайки закона, ми оказаха. — В залата се разнесе недоволен шепот. Деценций изглеждаше обнадежден. Усмихнах му се дружелюбно и продължих: — Ще докладвам всичко на августа, като опиша точно какво се е случило, и както винаги ще изразя верността си към него не само като негов колега, но и като роднина. — Всички изглеждаха съвсем объркани. Деценций излезе напред.
— Щом е такова решението на… цезаря. — От негова страна бе голяма дързост да ме нарече цезар, но аз уважавах верността му към неговия господар Констанций. — В такъв случай той трябва да накаже войниците си. Трябва да изпълни волята на августа и да ги изпрати на изток.
— Скъпи ми трибуне… — сякаш слушах медения език на някой хитър адвокат — за императора съм готов да умра в бой с варварите, но не и да пожертвувам живота си по този начин. Нямам намерение да бъда убит от същата войска, на която посветих пет години, войска, която съм обучавал и водил в бой, войска, която може би обича прекомерно много цезаря си и прекалено малко императора си. Не, не ще откажа това, което те са ми дали. — Внезапно си спомних, че металическият обръч все още беше на главата ми. Взех го в ръка и го дигнах. — Къс от военно снаряжение, нищо повече. — Пуснах обръча на масата пред мен. — Нито пък възнамерявам да ги изпратя на изток. Впрочем, трибуне, те няма да тръгнат каквото и да заповядам, аз или някой друг.
— Значи, цезарю, ти смяташ да почнеш война срещу императора? — каза Деценций с леден тон.
Поклатих глава.
— Ще се опитам да изпълня заповедите му. Но може би не ще бъде възможно вече. Днес ще напиша писмо до Констанций. Но още по-убедително от моето послание ще бъде твоето собствено описание на това, което се случи днес в Лутеция. Уверен съм, че като му обясниш истинското положение, той ще се отнесе съчувствено. — В залата се чу сподавен смях.
— Много добре, цезарю. Разрешаваш ли ми да се оттегля?
— Разрешавам ти — отвърнах аз.
Деценций ме поздрави и напусна залата.
Въпреки умората си свиках съвета. Цяла сутрин съчинявахме едно дълго послание до Констанций. Съобщавах му накратко, че не съм подстрекавал войските, че ме заплашиха със смърт, ако откажа титлата август, че я приех, защото се боях да не би да изберат някой нов Магненций или Силван. След това молех легионите да останат в Галия. Обещах да му изпратя обаче всички испански коне, от които той се нуждаеше (вече бяхме разменили писма по този въпрос), както и известен брой прашкари от племето лети, което живее край реката Рейн. Те са добри войници и обичат да воюват. Исках от него да назначи нов преториански префект, а аз да избера останалата част от администрацията, както е обичайно. В заключение му пишех, че се надявам да се запази разбирателството между двама ни и тъй нататък в същия дух.