Плавахме по реката Дунав между брегове със златисти узрели жита. Не спряхме в никой от градовете или крепостите, които ставаха все по-многобройни, колкото слизахме по на юг — нямахме време за губене. Тези градове щяха да преминат на моя страна от само себе си, ако завладеех Сирмиум; спирах ли се да обсаждам всеки поотделно, нямаше да има край на сраженията.
Повечето от местните племена бяха добре разположени към нас, но, от друга страна, вярно е, че към никое от тях не бе приложено насилие.
Една нощ, рано през октомври, тъкмо когато изгряваше нащърбената луна, стигнахме до Монастериум, на около деветнадесет мили северно от Сирмиум. Това е малък градец и в него нямаше войска. Въпреки късния час наредих на войниците си да слязат на брега. Построихме си лагер до самата река.
Не зная дали това е обичайно за всички, които са се намирали в моето положение, но навсякъде, където минавах, при мен, узурпатора (напълно заслужавам да бъда наричан с това грубо име), доброжелатели и доносници се събираха като мухи на мед. Най-сетне се наложи да измисля начин за тайна проверка на онези, които се представяха за мои съюзници, та да може да се установи кои от тях биха могли да бъдат използувани.
Повечето от тия хора се оказаха искрени мои поддръжници, но може би защото бях победител.
Преди да залезе луната, узнах, че комит Луцилиан се намирал в Сирмиум начело на значителна войска и имал нареждане да ме унищожи. Той обаче не очаквал да се появя в околностите поне още една седмица и затова спокойно си спял в града.
Щом получих тези сведения, извиках Дагалайф и му наредих да влезе в Сирмиум със стотина войници, да арестува Луцилиан и да го доведе при мен. Задачата му не бе лека, но от шпиони знаех, че градът не е пазен повече от обикновено и че дворецът, в който Луцилиан бе отседнал, е близо до портите. Нощно време моите войници нямаше да се отличават от кои да са римски легионери и влизането им в града не представляваше никаква трудност. За останалото разчитах на смелостта и находчивостта на Дагалайф.
След потеглянето му Орибазий и аз тръгнахме да се разходим покрай реката. Нощта беше топла. Цялата околност бе посребрена от нащърбената луна, прилична на изваяна от мрамор глава, чиито черти са изличени от времето. Зад нас горяха огньовете и факлите на лагера. Не се чуваше обичайната глъчка — бях заповядал да се пази тишина. Само конете нарушаваха нареждането ми, като цвилеха от време на време. Спряхме при извивката на реката.
— Харесва ми — казах аз, като се обърнах към Орибазий, който тъкмо се беше разположил на една скала и гледаше яркия диагонал лунна светлина, легнал върху дълбоката бавна река.
Орибазий ме погледна. Месецът беше толкова ясен, че можех да различа чертите на лицето му.
— Кое? — Той се намръщи. — За реката ли говориш? Или за войната? Или за странствуването ни?
— Живота. — Седнах на влажната земя до него и като си кръстосах краката, окалях пурпурната си мантия. — Не войната, нито странствуването. Просто това. Този миг. — Въздъхнах. — Едва мога да повярвам, че сме преминали половината свят. Чувствувам се като вятъра, безтелесен, невидим като въздуха. Орибазий се разсмя.
— Ти навярно си човекът, когото целият свят вижда и от когото най-много се страхува.
— Страхуват се от мен? — повторих аз и се запитах дали ми е приятна мисълта, че животът и имотът на кой да е човек може да му бъде отнет стига само да кимна с глава. Не, не мога да се наслаждавам на такава власт. — Не към това се стремя.
— А към какво?
Както често се случваше, Орибазий бе отгатнал мислите ми.
— Отново да върна старите богове.
— Но ако те са истински и съществуват…
— Те са истински! Няма „ако“. Те наистина съществуват! — разпалих се аз.
Смехът му прекъсна думите ми:
— В такъв случай боговете съществуват. Но щом съществуват, те са винаги тук и затова няма нужда да ги „връщаш“.
— Но ние трябва да почитаме онова, което бог ни нарежда.
— Същото казват и християните.
— Да, но техният бог е лъжлив бог и аз ще го унищожа.
Орибазий настръхна, като чу думата „унищожа“.
— Ще ги убиваш ли?
— Не. Няма да им доставя удоволствието да стават мъченици. Освен това, както са почнали взаимно да се избиват, излишно ще бъде аз да се намесвам. Не, с тях ще се боря с разумни доводи и с примери за подражание. Ще отворя наново храмовете, ще преустроя жречеството. На такава основа ще поставя елинизма, че хората сами ще го предпочетат, по своя свободна воля.