— Не зная — отвърна Орибазий замислено. — Християните са богати, добре организирани и което е най-важно, те учат децата ни.
— Ние ще сторим същото. — Както говорех, мислех какво може да се направи; нямах никакъв определен план в главата си. — Нещо повече, бихме могли дори да им отнемем училищата.
— Ако можеш…
— Един император може.
— Дано успееш. Иначе…
— Иначе?
— Иначе ще трябва да властвуваш като кървав тиранин и въпреки това ще се провалиш.
— Аз не съм песимистично настроен.
Но Орибазий ми подсказа една идея, която ще ни спаси. Наистина е странно, че колкото и често да бяхме говорили какво ще бъде, като стана император, никой от нас не бе обмислил много подробно в какво щеше да се изрази борбата между елинската философия и галилеяните. Бяхме решили, че ще се отрека публично от Назарянина при пръв удобен случай, но никой не бе помислил как ще бъде посрещнато това решение, особено от необразованите хора, от които може би половината са галилеяни. Единствено войската е истински вярваща. Войниците почитат Митра. Малко са галилеяните сред тях, макар че около една трета от офицерите вярват в онова чудовище, което те наричат света троица.
Говорихме, докато се съмна. Дагалайф се върна в лагера с пленения Луцилиан тъкмо когато слънцето, подобно на знамение, се показваше на хоризонта. Веднага се отправих към палатката си. Луцилиан лежеше на земята с вързани крака и ръце, омотан като кокошка, както го бяха измъкнали от леглото. Беше страшно изплашен. За миг погледнах към треперещия комит и си спомних, че когато го видях последния път, той бе тъмничар на брат ми.
Развързах ръцете и краката му и му помогнах да се изправи. Този приятелски жест донякъде го поуспокои. Той беше едър човек и си налагаше особена диета: години наред ядял само свинско виме; поне така разправяха.
— Радваме се, че можа така бързо да се отзовеш на поканата ни, комите. — Говорех му официално, но любезно.
— Само да знаех, цезарю… Августе… Щях сам да изляза да те посрещна…
— И щеше да ме убиеш като Гал?
— Такава беше заповедта, августе… Но сега можеш да разчиташ на мен в тази война. Винаги съм бил верен. Винаги съм те предпочитал пред императ… пред онзи в Антиохия.
— Приемаме уверенията ти във вярност, войските ти, поверения ти Сирмиум и префектурата Илирикум.
Той ахна, но веднага се подчини.
— Щом такава е волята на августа. Всичко това е на твое разположение.
— Благодаря, комите. — Бях в отлично настроение. Луцилиан е от онези хора, които не предвиждат събитията — това се виждаше и от факта, че не можа да предвиди пристигането ми, — а хората, които не мислят за бъдещето, обикновено приемат нещата, както са: никога не заговорничат.
— А сега се закълни — му рекох аз.
Той се закле и целуна пурпурната ми мантия, като изцапа лицето си с кал от Дунава.
— Ще запазиш чина си, комите, и ще служиш във войската ни.
Луцилиан се съвзе много бързо.
— Ако ми е позволено да кажа, господарю, крайно неблагоразумно е да дойдеш тук, в чужда територия с такава малка войска.
— Запази мъдрите си съвети за Констанций, комите. Подадох ти ръка не за да ми бъдеш съветник, а да не се плашиш така много. — Обърнах се към Мамертин: — Предай на войската, че потегляме за Сирмиум.
Сирмиум е голям град, много удобен за столица на империята, тъй като е разположен на границата между префектурата Илирикум и провинция Дакия, най-западната от префектурите на Изтока. Намирах се вече в територията, която открай време се считаше подвластна на империята на Изтока.
Предупредих офицерите си, че може да има схватки. Не очаквах града да се предаде без символична съпротива, въпреки че началникът на гарнизона яздеше до мен.
За голяма моя изненада при градските порти бяхме посрещнати от множество мъже, жени и деца, които носеха гирлянди от цветя, зелени вейки и много свещени предмети. Поздравяваха ме възторжено като август. Обърнах се към Луцилиан и му извиках през глъчката:
— Ти ли нареди това посрещане?
Той поклати глава. Беше прекалено глупав, за да лъже.