След като заседанието бе закрито, Прохерезий и аз напуснахме залата заедно. Никой не обели дума. И тогава, както и днес, тайните доносници бяха навсякъде. Единствено знаехме, че Юлиан бе някъде в Мизия, че както изглеждаше, Западът бе негов и че Констанций бе потеглил срещу него с превъзхождаща го войска. Трудно бе да решиш как да се държиш. Узурпаторите винаги търсят приятелството на хора като нас и искат да участвуваме в това или онова тяхно начинание. Тъй като никой не знае бъдещето, много лесно може да направиш погрешен избор. Смъртта на Максим, стари приятелю, беше поучителна, нали?
Естествено така сме привикнали с тези внезапни промени в управлението, че вече се създадоха обичайни формули как да се отговаря на покани, които могат да се окажат пагубни или твърде изгодни. Най-напред човек си дава вид, че най-внимателно обмисля поканата; после изтъква, че е зает с лични работи; и накрая не предприема нищо. Именно така ние с тебе успяхме да преживеем до старини през толкова бурни години.
Съвсем ясно си спомням разходката с Прохерезий. Трябва да е било през втората седмица на ноември. Беше следобед, духаше пронизващ вятър, а облаците бяха черни и ниски. Прохерезий разсеяно ме хвана под ръка. Бързо се измъкнахме от тълпата, която се беше насъбрала пред сградата на сената. Не проговорихме, докато не стигнахме храма на Хефест.
— Ти го познаваш добре. Какво ще стане сега?
— Мисля, че ще победи.
— Как е възможно? Констанций държи войската. Народът го подкрепя. Народът едва ли е с твоя… с нашия млад ученик. Настроението на сената беше съвършено ясно.
— При все това, струва ми се, ще победи. — Говорех с тона на убеден човек, но в себе си не бях толкова уверен.
— Оракулите… — започна старецът, но се сепна. Не беше готов да разкрие мислите си пред мене. — Ела у дома — добави той.
Приех, защото нямах желание да се върна вкъщи при Хипия. Бракът ми никога не е бил щастлив, но по това време беше непоносим. Хипия още беснееше, загдето бях прекарал почти три години в Лутеция, въпреки че й бях пращал доста пари. Днес обаче, след петдесет години взаимна ненавист, ние напълно зависим един от друг. Навикът е по-силен от омразата.
Изненадах се да срещна Макрина в дома на Прохерезий. Откак се роди детето (тя навсякъде разправяше, че то е от мъжа й — търговеца), тя много не се показваше между хората. Беше малко напълняла, което я правеше по-привлекателна.
Макрина ни посрещна възторжено във вътрешния двор.
— Стана! Той спечели!
— Какво е станало? Кой е спечелил? — попита Прохерезий сприхаво.
— Юлиан е император!
Така узнахме вестта в Атина. Очевидно официалното известие до сената се беше забавило. Но Юлиан бе пратил писмо до Прохерезий и до мен, като смятал, че вече сме чули новината. Канеше и двама ни да отидем в Константинопол.
Макрина беше извън себе си от радост.
— Ще идем в двореца! Всички! Ще живеем в Константинопол! Край на Атина, край на мърлявите ви ученици…
— Край на мърлявия ти съпруг! — не можах да се сдържа аз. Тя веднага млъкна.
Прохерезий, който през това време беше прочел писмото, се навъси.
— Ето какво казва: Открито почитам старите богове и войниците ги почитат заедно с мен. Принесох в жертва множество волове, за да благодаря за победата, и скоро ще възстановя култа на истинските богове в цялата му чистота. — Старецът ни погледна мрачно. — Значи възнамерява да направи каквото казваше някога.
— Защо не? — рече Макрина остро. — Не може да бъде по-лош от владиците.
— Само че сега, като стана император, няма да остане нито един вол на света. — Смятам, че аз пръв пуснах тази шега, която обиколи света. Юлиановите жертвоприношения бяха толкова пищни, че го нарекоха „Страшилището на биковете“.
За разлика от Макрина и мене Прохерезий беше в мрачно настроение.
— Това може да ни докара само беди.
— Беди? След като ти си човекът, от когото императорът се възхищава най-много? — Макрина не можеше да повярва на вуйчо си. — Глупости. Всички ретори ще бъдат на голяма почит. Юлиан ще бъде втори Марк Аврелий или поне Септимий Север.
— Юлиан е по-добър от Марк Аврелий — рекох аз и действително мисля така. Хората надценяват Марк Аврелий като философ. Особено учените така се учудват, че един император може да се подписва, та са склонни да преувеличат стойността на съчиненията му. Уверен съм, че ако ти или аз бяхме написали „Към себе си“, не би се отдавало особено значение на тази книга. А тя е безспорно по-слаба от твоите превъзходни „Размисли“.