— Предай на Орибазий, че искам да го видя.
— Това ли е всичко, господарю?
— Това е всичко, управителю.
С тържествен израз на лицето и с пълно самообладание Евсебий се оттегли. Същата вечер беше арестуван за измяна и изпратен на съд в Халкедон.
Заедно с Орибазий обиколихме двореца, за изумление на прислугата, която никога по-рано не беше виждала императора да се отклонява от церемониала и да се разхожда свободно из целия дворец. Особено исках да разгледам двореца Дафне. Следвани от десетина стражи, Орибазий и аз почукахме на вратата на малкия дворец. Един изплашен евнух я отвори и ни въведе в тронната зала, където преди години бях видял Константин, когато цялото ни семейство беше все още заедно. Сега всички са мъртви с изключение на мен.
Залата наистина беше така великолепна, както си я спомнях; обсипаният със скъпоценни камъни кръст, който покрива целия таван, бе за съжаление не по-малко величествен. Много бих искал да го сваля, но хора, които държат на традициите, твърдят, че независимо от държавната религия той трябва да остане, понеже бил поставен от вуйчо ми Константин. Може би са прави.
Старият евнух, който ни въведе в залата, ми каза, че си спомнял деня, когато съм бил представен на вуйчо си.
— Бяхте прекрасно дете, господарю, и ние още тогава знаехме, че ще станете наш господар.
Разбира се, че е знаел!
Обиколихме и банкетната зала; в единия й край се намира сводестият триклинум, където на един подиум обядва императорското семейство. Подът е особено изящен, покрит с разноцветен мрамор от всички краища на империята. Докато, смаяни от великолепието на залата, ние зяпахме като селяци, се появи началникът на протокола, придружен от висок слаб офицер. Той шеговито ме смъмри, загдето му се бях изплъзнал, след това посочи офицера, който се казваше Йовиан и беше началник на кавалерията.
— Току-що пристигна с тленните останки на господаря Констанций, августе.
Йовиан ме поздрави; той е добродушен, не много интелигентен; сега е с мен в Персия. Благодарих му за усилията, които бе положил, и временно го причислих към схоларианците. След това свиках консисторията и между другите работи обсъдихме и погребението на Констанций. Това беше последната церемония, която организираха евнусите. Радвам се, че тя премина без неразбории. Той обичаше евнусите си и те бяха привързани към него: редно беше последната им церемония в двора да бъде погребението на техния покровител.
Погребалната церемония се състоя в сградата, която галилеяните наричат църквата „Светите апостоли“, изградена на четвъртия от хълмовете на града. Зад нея Константин построил кръгъл мавзолей, подобен на този на Октавиан Август в Рим. Тук почиват неговите останки и тези на тримата му синове. Лека им пръст.
За моя голяма изненада погребението на смъртния ми враг доста ме развълнува. Може би една от причините бе, че съм безбрачен и с мен свършва нашият род. Но това не беше съвсем сигурно, защото вдовицата на Констанций беше бременна. Видях я отдалеч между присъствуващите, цяла загърната с воали. След няколко дни й дадох аудиенция.
Приех Фаустина в стаята, в която Констанций се обличал. На мен тя ми служи за кабинет, защото всичките й стени са покрити с долапи, в които държали многобройните му туники и мантии. Сега в шкафовете съм наредил книгите си.
Когато Фаустина влезе, аз станах и я поздравих като роднина. Тя коленичи. Вдигнах я и й предложих стол; и двамата седнахме.
Тя е енергична жена с орлов сирийски нос, синкавочерна коса и сиви очи — доказателство, че в жилите й тече готска или тесалийска кръв. Тя явно се страхуваше, въпреки че аз се постарах, доколкото мога, да я успокоя.
— Нямаш нищо против, надявам се, че те приемам тук — казах аз и посочих редицата от шивашки манекени край стената, мълчаливо напомнящи за човека, когото са представлявали.
— Където е угодно на августа — отвърна тя официално. После се усмихна. — Впрочем никога преди не съм била в двореца.
— Вярно. Ти се омъжи в Антиохия.
— Да, господарю.
— Съжалявам, че ти напомних за твоята загуба.
— Такава е била волята на небесата.
Съгласих се, че действително е така.
— Къде ще живееш, принцесо? — Така бях решил да се обръщам към нея. „Августа“ щеше да бъде съвсем неподходящо.
— Ако е угодно на моя господар, в Антиохия. Тих живот. Далеч от обществото. Сред семейството си. Сама. — Тя изричаше всяко от тези изречения, сякаш хвърляше монети в краката ми.