Странно беше, че Сапор не ме поздрави, когато станах император. Това беше сериозно нарушение на протокола, тъй като владетелите на Рим и Персия винаги взаимно се поздравяват при възкачването им на престола. Но от Ктесифон не се получиха никакви приветствия. Дочух някои сведения за Сапор едва в началото на май, когато в Константинопол пристигнаха едни чудновати пратеници от Цейлон — остров близо до брега на Индия. Те бяха слаби и дребни хора с матова кожа. Донесоха богати дарове. Искаха да търгуват с нас и ние се отзовахме с готовност на техните предложения. Посланикът ми съобщи, че Сапор е следял отблизо походите ми в Галия и се страхувал от мен. Колко странно е, че един източен цар на края на света знае за победите ми, спечелени на три хиляди мили разстояние! Но пък и аз зная доста неща за него. Сапор и аз имаме повече общо помежду си, отколкото всеки от нас има с близките си, защото и двамата носим същата отговорност и разполагаме със същата огромна власт. Ако го пленя, ще има да разговаряме за толкова много неща.
Спомняйки си старата поговорка: „При студено време персиецът ръка не вади изпод наметалото“, аз възнамерявах да тръгна на поход през зимата. За съжаление така стана, че закъснях с няколко месеца. Но междувременно Невита обучаваше войските и поддържаше бойния им дух. Дори на келтите. Изтокът не беше толкова неприятен, колкото си мислеха по-рано.
По това време се запознах с персийския принц Ормизда. Той е брат на Сапор по баща и по право персийският трон се падал нему, но Сапор го изпратил в изгнание, когато бил момче. След като престоял кратко време в Армения, Ормизда преминал към нас. От четиридесет години (днес той е шестдесетгодишен) мечтаел само за едно: Рим да завладее Персия и да му върне престола. Константин, Констанций и аз самият сме го използували като военачалник и източник на сведения. Но от трима ни аз съм първият, който се опитва да осъществи мечтата му. Междувременно за мен той е неоценим съветник. Той има множество тайни поддръжници в персийския двор. Много е способен като пълководец; воювал е с Константин в Европа и естествено винаги придружаваше Констанций, когато този храбър воин събереше източната си войска за поход към Ефрат. Щом императорът достигнел до реката, разполагал се там на лагер и чакал да се появи Сапор с войската си. Щом тя се зададяла, Констанций с царствено достойнство се оттеглял на зимни квартири в Антиохия или Тарс. Тези военни паради се превърнали в тягостна шега. Ормизда бил отчаян, докато най-сетне аз станах император. Сега е доволен. В момента, когато пиша тези редове, той почти се чувствува „велик цар“ на Персия.
В свободното си време — всъщност никога нямам свободно време — оставах до късно нощем с приятелите си и разговаряхме за хиляди неща. Особено бяхме близки с Максим; вечерите с него бяха като някога в Ефес. Както винаги той беше връзката между мен и боговете. Спомням си една вечер, която се оказа знаменателна, почти като откровение.
Няколко души се бяхме събрали на градинската тераса на двореца Дафне. Нощта бе топла и от терасата се откриваше великолепна гледка към морето, блеснало в лунната светлина. Разцъфналите дървета и храсти изпълваха градината с аромат. В далечината, на отсрещния бряг, светлините на града трептяха. Нощта бе тиха, чуваха се единствено нашите гласове и подвикването на някой страж към случаен минувач.
Очевидно Ормизда искаше да говори с мен. Дадох му знак да ме последва до самия край на терасата. Седнахме на каменната ограда, сред току-що разцъфналите рози.
— Сапор не желае да воюва, августе.
При все че е прекарал целия си живот сред нас, Ормизда говори с персийски акцент.
— Това ми казват и пратениците от Цейлон. — Не исках да се ангажирам. С токовете си барабанях по стената.
— Знаеш ли как те наричат персийците?
— Мога да си представя. — Въздъхнах. Поразително е с какво удоволствие приятелите ни повтарят ужасните неща, които се разправят за нас! Някога тези, които донасяли лоши вести, били умъртвявани на място — едно от удоволствията на древните тирани.