— Наричат те Светкавицата.
— Защото съм оръдие на Зевс?
— Поради бързината, с която пресече Европа и изненада войската в Сирмиум.
Стана ми приятно.
— Да накараш врага си да се бои от теб, е наполовина спечелено сражение.
— Боят се от Светкавицата.
— Но и войската на Констанций се страхува от Сапор. Така че страховете се изравняват.
Ормизда мина на въпроса.
— Ще направи всичко възможно да се сдобри с теб. Казаха ми… — Той посочи неопределено настрана с розата, която държеше в ръка. (Знаеше, че съм осведомен за близките му връзки с противниците на Сапор в Персия.) — Казаха ми, че Сапор е готов да се оттегли от границата, да напусне Месопотамия, да направи почти всичко, което би поискал от него.
Погледнах го замислено. И той ме загледа. Останахме така неподвижни цяла минута. След това се усмихнах и казах:
— Обещавам ти да не приемам никакви предложения на Сапор.
— Не исках да моля за това, августе.
— Никакви пратеници, никакъв договор. Война докрай. Това е свещен обет.
— Вярвам ти, господарю. Благодаря ти. — Произношението му беше меко, но говореше гръцки със странен акцент.
— И ако боговете ни помогнат, аз сам ще те коронясам в Ктесифон, а Сапор ще бъде…
— Подложка за краката ми! — Ормизда се изсмя, като спомена за ужасния обичай на персийските царе да одират кожите на победените царе и да правят от тях възглавници. В този момент Претекстат дойде при нас. Колкото и да го уважавам, понякога компанията му ми тежи. У него няма лекота, а винаги само благородна тържественост. Обаче когато се касаеше за религиозни въпроси, не можех да се оправя без негова помощ.
— Напредваме ли? — Обикновено така го поздравявах.
— Мисля, че напредваме, августе. Само миналата седмица жена ми посвети стотина местни жени в тайнствата на Хеката.
— Чудесно!
Действително намирах, че това е чудесен успех, тъй като жените поддържат религията и въпреки че рядко имат истинско религиозно чувство, отлично се справят с практически неща и успяват да печелят адепти. Ранните галилеяни посвещавали доста усилия да примамват робини, та чрез тях да печелят господарките им. Дори и днес има доста сенатори, които в сената ожесточено поддържат старите богове, а когато се върнат вкъщи, се озовават сред тълпа галилеянки, които пеят галилейски песни.
— Когато тръгна за южните провинции, Претекстате, искам да ти поверя важна длъжност.
— Каква длъжност, августе? — Колкото и благороден да беше, все пак забелязах, че лицето му светна от напрегнато очакване — този израз ми беше вече добре познат, имат го всички, които се надяват да бъдат издигнати.
— Възнамерявам да те назнача проконсул на Гърция, ако тази длъжност ти се нрави.
Оказа се, че назначението страшно му се нрави и той дълго ми благодари. След това му заръчах да бъде в услуга, доколкото може, на всичките ми стари приятели като Прохерезий и племенницата му Макрина.
После станах от оградата и заслизах по ниските стъпала. Вдишвайки с наслада нощния въздух, си мислех колко рядко имам възможност да бъда такъв, какъвто всъщност съм. Аз съм човек, чийто главен интерес е философията, а досега съм се занимавал с почти всичко друго освен с философия — бях военачалник, съдия, администратор, законодател.
Максим стоеше в подножието на стълбата в сянката на висок кипарис и гледаше към луната. От време на време той повдигаше към небето малкия си жезъл и го отместваше ту на една страна, ту на друга, така че сянката пресичаше в разни посоки лицето му, което сега изглеждаше безцветно от бледата светлина на месеца.
— Какви са предзнаменованията? — запитах аз, оставайки извън сянката на дървото, за да не би да попреча на някакво заклинание. Максим не отговори и известно време с помощта на жезъла си продължи да изучава луната под различни ъгли.
— Добри са — отвърна той най-сетне и излезе от сянката. — Предзнаменованията са добри почти за всеки ден през тази година. Каквото и да предприемеш, ще успееш.
— Дълъг път сме изминали — казах аз разсеяно, загледан към града и морето отвъд. Винаги когато помисля, че всичко ми принадлежи — поне за кратките години на един човешки живот, — се чувствувам изпълнен с благоговение. Затова винаги ме преследва чувството, че трябва да бързам да свърша толкова неща, че едва ли човек има време да сложи отпечатъка на своите способности и на своя жар върху един свят, който ще продължи да съществува след него, така безучастен, както е бил преди него. Всеки ден от живота си си казвам: „Видимият свят ти принадлежи, използувай го, промени го, но бързай, защото мракът идва страшно бързо и нищо не е никога напълно завършено.“