Това било всичко. Пития затворила очи. Изглеждала като заспала. Орибазий и жрецът излезли навън. Жрецът изглеждал смутен.
— Не мога да повярвам — рекъл той. — Разбира се, че Аполон иска храмът му да бъде възстановен. Не знам какъв дух влезе в нея. Естествено думите й следва да се тълкуват. Понякога те са нарочно изопачени и неясни…
Но тези обяснения не променили нищо.
Попитах Орибазий какво е казал Юлиан, когато е чул думите на оракула.
— Нищо — рече Орибазий. — Единствено ме помоли да не казвам това никому.
Лично аз съм уверен, че жрицата е била подкупена от християните. Те знаеха какво голямо значение Юлиан отдава на оракули, особено на Делфийския оракул. Защо смятам, че християните имат пръст в това предсказание? Защото, ако жрицата е била истинска Пития, тя щеше да направи всичко възможно да бъде възстановен делфийският храм. Нямаше да признае направо, че борбата е изгубена. Щом е говорила срещу интересите на собственото светилище, това означава, че някой й е направил по-добро предложение. Аз, разбира се, не вярвам, както Юлиан вярваше, че Аполон ни говори посредством една върволица от баби, които почват да бълнуват, когато погълнат пара. Цялата работа винаги е била чиста измама. Но този път, уверен съм, измамата е била двойна.
Орибазий се съгласи с мене, когато му изложих теорията си.
Както вече споменах, Юлиан напусна Константинопол в добро настроение и няколко месеца не го видях. Когато се срещнахме отново, забелязах значителна промяна у него. Нямаше и следа от радостната възбуда, която го владееше в Константинопол. Беше неспокоен, раздразнителен и, разбира се, мразеше Антиохия, която сам той описва.
XVIII
На 10 май тръгнах от Константинопол за Антиохия. Всички предзнаменования бяха благоприятни. Времето беше хубаво, макар и твърде сушаво за сезона. Вместо да се отправя направо на юг към Сирия, поех на изток и минах през Фригия и Галатия. Казах, че желая да посетя тези провинции, за да се осведомя непосредствено върху техните проблеми с оглед на данъчните реформи, които възнамерявах да въведа по настояване на Феликс, новия комит на съкровището. Всъщност истинските ми съображения бяха да посетя храма на Кибела в Песинус и там да направя тържествено жертвоприношение в чест на моята покровителка.
Водех със себе си петулантския и схоларианския легион. Останалата част от източната армия щеше да се събере в Антиохия през есента. По редица причини бях решил да отложа нашествието в Персия за следната пролет. Така в Антиохия щях да имам на разположение половин година, за да обучавам войската и да прокарам различни граждански и религиозни реформи. От близките ми приятели само Максим ме придружаваше през това пътуване. Приск остана в Константинопол, а Орибазий предпочете да пътува до Антиохия сам, за да може да се спира в разни затънтени селца да търси церове; а мен обвинява, че съм имал слабост към магии!
Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.
Минахме Босфора през един хубав пролетен ден. Полето бе цялото жълто от диви цветя, а топлият въздух ухаеше на мед. Минахме край Халкедон, но не влязохме в града. В Либиса се спрях да видя гроба на Анибал. Както всички мои предшественици, и аз го почитам. Особено много се възхищавам от него като стратег: неговите походи в Италия са може би най-забележителният пример на военно изкуство в историята с изключение, разбира се, на походите на Александър. Ще остане вечна тайна защо Анибал не е успял да превземе Рим; за мен това е доказателство, че боговете са се намесили, за да спасят Рим от най-сериозния му враг. Гробът му е бедняшки: върху обикновена мраморна плоча е отбелязана само датата на смъртта му.