За мой ужас храмът беше пълен със зяпачи; не стига това, но и започнаха да ръкопляскат, когато ме видяха да влизам. Смаян от това светотатство, аз се спрях изведнъж и извиках:
— Това не е театър, а храм!
Сега вече развалих целия обред. Ако сред молитвата се каже дори една дума за друго нещо, целият обред трябва да започне отново. Обръщайки се към тълпата, бях скъсал нишката, която свързва главния жрец с боговете. Ругаейки шепнешком, заповядах да се изпразни храмът и всичко да започне отново.
Вторият бик (той не беше упоен) скочи настрани тъкмо когато вдигах ножа — пак много лошо предзнаменование. Но поне черният му дроб беше нормален и обредът завърши както трябва. Поех пеша за Дафне в отвратително настроение, и то не в прохладното утро, както възнамерявах, а в най-голямата жега по пладне.
До мен вървяха Максим и Орибазий. Поради болестта си вуйчо ми се качи на носилка. Ликторите ни проправяха път. От време на време се струпваха хора, но не се опитваха да се докоснат до мен; малцина досаждаха с молбите си, макар че както винаги и сега се намери един, който внезапно се просна в краката ми и замоли за помощ. Където и да съм — в Галия или в Италия, или в Азия, — такива хора винаги се промъкват през стражата и се просват пред краката ми. Просто не разбирам как успяват да го направят. Винаги с най-голямо търпение записвам името му и се старая да му помогна с нещо — ако не е, както често се случва, просто някой луд.
Макар да бях потиснат и неспокоен, докато стигна до Дафне, аз се поразсеях от прелестните гледки. В по-голямата си част пътят следва реката Оронтес. Почвата е плодородна и поради обилното напояване градините край пътя са измежду най-красивите в света. Собствениците им всяка година се състезават кой ще направи градината си по-разнообразна и приятна. И тази година, макар че почти не бе валяло, градините бяха приказно красиви, тъй като се напояваха от вади.
Край пътя има хубави вили и необикновено много ханчета, построени първоначално за хилядите поклонници, които идвали от всички краища на света, за да се молят в храма на Аполон. Но сега поклонниците са малко и ханчетата служат почти изключително за убежище на влюбените. Някога свято място, Дафне сега е известно с влюбените си двойки.
Когато бяхме на половината път до предградието, вуйчо ми предложи да се отбием в ханчето на един бивш негов роб. Беше наистина много приятно място, отдалечено от пътя и закътано с жив плет от лаврови храсти.
Седнахме навън на дълга маса под голяма асма, натежала от прашни морави гроздове, чийто тежък дъх привличаше жужукащите пчели. Ханджията ни донесе глинени кани с плодов сок, примесен с мед, и всички го изпихме жадно. Това беше първият приятен миг през този лош ден. Безпокоях се само за здравето на вуйчо си. Докато пиеше, ръцете му трепереха. От време на време лицето му се изкривяваше от болка. Въпреки страданието си той се владееше и в разговора се отличаваше както винаги със своята ясна мисъл и изисканост.
— Ще видиш, че храмът е в доста добро състояние — каза той. — Жреците се разпръснаха преди няколко години, но там все още живее един главен жрец. Той, разбира се, много се вълнува от това, че ще посетиш храма.
Максим тъжно поклати глава и подръпна брадата си.
— Когато бях тук като момче, имаше хиляда жреци, всеки ден се принасяха жертви, хановете бяха претъпкани…
Винаги се удивлявам, като си помисля колко много е пътувал Максим. Едва ли има свято място по земята, което да не е посетил, като почнеш от Пафианската скала, където Афродита излязла от морето, та до онова място на брега на Нил, където Изида намерила главата на Озирис.
— Боя се, че ще намериш големи промени в Дафне — каза вуйчо ми. — Но все пак ще съумеем да ги съживим. В края на краищата всеки иска да посети Дафне ако не за друго, то поне заради минералните води и красивата природа. Съвършено място, само ако не беше…
Аз довърших изречението му, имам този лош навик. Прекъсвам всички, включително и себе си.
— Ако не беше костницата, която брат ми Гал счете за нужно да построи за костите на… как се казваше онзи злодей?
— Покойния епископ Бабилас, когото император Деций осъди на смърт.
Ръката на вуйчо ми се разтрепери и той разля малко от плодовия сок по туниката си. Престорих се, че не съм забелязал. Но Орибазий, който дотогава внимателно разрязваше една голяма пчела с ножа си, се пресегна през масата, хвана вуйчо ми за китката и премери пулса му.