Небето побледня. Зорницата светеше със синя светлина. Тъмните облаци се разкъсаха. Слънцето се появи на хоризонта и един лъч докосна скалата зад нас, едва тогава разбрах, че това не беше обикновена скала, а вход в планината. Отправихме молитва към слънцето и неговия спътник Митра, нашия спасител.
Когато слънцето се издигна над хоризонта, Максим отвори вратата в планината и ние влязохме в малка пещера със седалки, изсечени в скалата. Двамата с Орибазий трябваше да останем и да почакаме там, а отците се оттеглиха в друга пещера, вътрешното светилище. Така започна най-важният ден от живота ми: денят на меда, хляба и виното; денят на седемте порти и седемте планети; денят на пароли; денят на молитва; и накрая (след Гарвана, Невестата, Войника, Лъва, Персиеца, Пратеника на слънцето и Отеца) денят на „Нама Нама Себезио“.
Либаний: От всички тайнства с изключение на тези в Елевзин митраическите са най-вдъхновяващи, тъй като по време на тези тайнства човек наистина прозира безсмислието на земната суета. При всяко от седемте изпитания посвещаваният извършва това, което един ден душата му ще изпита, когато се извиси сред седемте свята, като губи един по един човешките си недостатъци. При Арес войнолюбието се връща при източника си, при Зевс той загубва честолюбието си, при Афродита — половата страст и т.н., докато душата се пречисти. Тогава… Но не бива да казвам повече: „Нама Нама Себезио.“
Когато денят свърши, Орибазий и аз се измъкнахме с олюляване от пещерата, възродени.
И точно тогава настъпи мигът. Както гледах залязващото слънце, светлината ме облада. Това, което се дава на малцина, беше дадено на мен. Видях единния. Хелиос ме завладя и в жилите ми течеше не кръв, а светлина.
Видях всичко. Почувствувах простотата на сътворението, самата му същина. Това, което не може да се обхване без божествена подкрепа, тъй като то е отвъд словото и отвъд разума; и все пак е толкова просто, че се чудех как съм могъл да не зная, че то е там, че то съществува като част от нас, както и ние сме част от него. Това, което стана в пещерата, бе изпитание и поучение, но което се случи навън, бе откровение.
Както бях коленичил в избуялия пелин и червените полегати лъчи на слънцето ме ослепяваха, аз видях самия бог. Чух това, което не може да се разкаже, нито да се напише, и видях това, което не може да се предаде нито с образ, нито със слово. И дори днес, години след това, то е все така свежо в паметта ми, както някога. Защото тогава, на този стръмен склон, бях избран да извърша великото дело, което вече съм започнал: да възстановя почитането на единния бог в цялото му великолепие.
Останах на колене, докато слънцето залезе. След това съм продължил да стоя така в тъмнината — както после ми казаха — около един час. Орибазий се уплашил и ме събуди… или по-скоро приспа, тъй като оттогава „истинският“ свят ми изглежда като сън, а видението ми, когато съзерцавах Хелиос — действителност.
— Добре ли се чувствуваш?
Кимнах и станах.
— Видях… — започнах аз, но веднага спрях. Не можех да кажа какво бях видял. Дори сега, като пиша това съчинение, не мога да опиша какво изпитах, тъй като няма подобно човешко преживяване, с което да го сравня.
Но Максим веднага позна какво бях изпитал.
— Той е бил избран — рече той, — той знае.
Мълчаливо се върнахме в града. Не ми се говореше с никого, нито дори с Максим, защото все още бях обгърнат от крилете на светлината. Дори не ме бодеше китката на ръката, където ми бяха направили свещената татуировка. От това състояние на вглъбеност бях грубо изтръгнат едва при градската порта, където една тълпа ме заобиколи, крещейки: „Важни новини! Важни новини!“
Бях смаян. Можех само да си помисля: „При мен ли е още богът? Могат ли всички да видят това, което аз видях?“ Опитах се да заговоря Максим и Орибазий, но просто не можехме да се чуем.