— Приятно ни е да приемем нашия братовчед. — Но високият глас не издаваше никакво удоволствие. Неочаквано почувствувах, че се изчервявам. — Ние му разрешаваме да замине за Атина да продължи учението си.
Погледнах към Евсебий. Въпреки че зловещият му съвет не бе послушан, той ми кимна с прелестна усмивка, сякаш казваше „победихме“.
— Също така… — и Констанций млъкна. Не може да се опише другояче това, което стана. Просто млъкна. Нямаше какво повече да ми каже. Гледах го втренчено, като че се питах дали не съм си изгубил ума. Дори началникът на протокола бе смутен. Всички очакваха изчерпателна реч от Констанций, както и отговор от моя страна. Но аудиенцията беше свършила. Констанций подаде ръката си да я целуна, което и сторих. След това, придружен от началника на протокола, се върнах заднишком до входа, като от време на време се покланях. Тъкмо излизах от залата, два писукащи прилепа внезапно излетяха от потъналия в сянка таван и се спуснаха към Констанций. Той не трепна, въпреки че един от тях едва не докосна лицето му. Както винаги той запази изумително самообладание. Никога не съм виждал по-вдълбочен в себе си и по-студен човек.
Върнах се в стаята си и намерих записка от канцеларията на императора. Незабавно трябваше да замина за пристанището Аквилея. Вече ми бяха приготвили багажа и прислужниците ми ме чакаха готови за път. Чакаше ме също и охраната ми — отряд войници.
След около час бях извън стените на Медиоланум. Както яздех през топлата нощ, отправих молитва към Хелиос да не видя никога вече нито дворец, нито император.
VII
Пристигнах в Пирея, пристанището на Атина, скоро след изгрев-слънце на 5 август 355 година. Спомням си всеки един от четиридесетте и седем дни, прекарани в Атина. Те са били най-щастливите ми дни досега.
Утрото бе ветровито. На изток светлината разкъсваше мрака. Звездите избледняваха. Морето беше бурно. Същинско утро на сътворението на света. Корабът скърцаше и се тресеше, когато се удряше в гредите на кея. Нямаше да се изненадам, ако видех на брега войници, които ме очакваха, за да ме арестуват по някое ново обвинение. Но наоколо нямаше военни, само чуждестранни търговски кораби и обикновената суетня, както във всяко оживено пристанище. Роби разтоварваха корабите. Пристанищни чиновници с важни лица минаваха от кораб на кораб. Колари на магарешки каручки с крясъци обещаваха на новопристигналите, че ще ги закарат до Атина по-бързо от младежа, който изминал разстоянието от Маратон до града за четири часа (и след това умрял, би добавил човек, но коларите не разбират от шега, дори гръцките колари, които познават Омир).
Боси младежи в износени дрехи обикаляха на групи кораб след кораб и се мъчеха да спечелят по някой нов слушател за своите ретори. Всеки от тях хвалеше своя учител и гледаше да му спечели нови ученици. Разменяха се злобни забележки, защото всеки един се опитваше да убеди току-що пристигналите бъдещи ученици (наричаха ги „лисици“), че в Атина има само един софист, който си струва да се чуе — собствения му учител. Групите често се сбиваха. Със собствените си очи видях как двама ученици изтормозиха един чужденец: всеки го беше хванал за ръка и го теглеше; единият искаше да го замъкне на лекциите на някакъв софист, а другият крещеше, че този софист е глупак и че единствено мъдростта на неговия учител, някакъв известен циник, заслужавала внимание. Едва не разкъсаха бедния човек. Не го пуснаха, докато той не успя да им обясни на завален гръцки, че е египетски търговец на памук и изобщо не се интересува от философия. За щастие те не достигнаха до моя кораб и аз се избавих от любезната им услужливост.
Обикновено, когато някой член на императорското семейство пътува по море, драконът — емблемата на династията — се издига на мачтата на кораба. Но тъй като фактически бях под стража, не оповестиха на народа за пристигането ми; всъщност така беше по-добре. Исках да бъда свободен в Атина, да скитам незабелязан, където ми се ще. За съжаление с мен пътуваше и отряд войници — нещо като лична охрана, но всъщност те ми бяха тъмничарите и техният началник бе отговорен за моята безопасност. Донякъде се чувствувах задължен към него, но не много.
Реших се на дръзка постъпка. Докато прислугата ми бе заета с багажа и стражата ми сънливо разговаряше с пристанищните чиновници на предната палуба, аз надрасках кратка бележка до началника на охраната ми, в която му съобщавах, че ще се срещнем привечер в дома на префекта. Оставих бележката на един от сандъците, с които пътувахме. После, добре загърнат в наметалото си, аз се прехвърлих през борда на кораба и незабелязано се спуснах на кея.