Завърнахме се в дома му като двама заговорници. Между нас вече съществуваше връзка, която нищо не можеше да скъса, защото всеки беше казал на другия опасни истини. В нашето приятелство се примесваше страх и това го правеше по-интересно.
Учениците отново се бяха събрали в полутъмния атриум и както винаги ожесточено спореха в един глас. Замлъкнаха, щом ни видяха да влизаме. Предполагах, че моето появяване ги изплаши. Но Прохерезий им каза да се отнасят към мен както към всеки друг ученик.
— Не че той е като всеки друг, разбира се, въпреки брадата му и старите му дрехи. — Те се засмяха. — Той е различен от нас. — Тъкмо щях да кажа, че дори Константиновото семейство прилича донякъде (макар и не много) на човешко семейство, когато той продължи: — Юлиан е истински философ. Той е решил да стане това, което ние трябва да бъдем.
Думите му бяха приети доброжелателно. Едва на следния ден проумях иронията на тази фраза.
Макрина ме хвана за ръката и рече:
— Трябва да се запознаеш с Приск. Няма по-неприятен човек от него в Атина.
Приск седеше на едно столче, заобиколен от ученици. Той е мършав човек, със студен израз на лицето, висок почти колкото Прохерезий. Когато го наближихме, той стана и измърмори:
— Добре дошъл.
Радвах се да срещна този велик ретор, за когото бих чувал толкова много. Той е така известен с хумора си, както и с двусмислените си забележки. Нищо не може да го възпламени, докато аз често се разпалвам от най-незначителни неща; може би това беше причина да се сприятелим от първия миг. Сега той ме придружава в Персия.
— Опитай се да го притиснеш о стената по кой да е въпрос — ми рече Макрина, като хвана слабата ръка на Приск, сякаш ми предлагаше да се преборя с него. — Ние считаме, че никой не може да се изплъзне от спор по-майсторски от Приск. Той никога не спори.
С израз на досада, който ми е вече така познат (и от който се боя, когато е насочен към мен), Приск освободи лакътя си от ръката на Макрина.
— Защо да споря? Зная какво зная. А хората бързат да ми кажат каквото те знаят или мислят, че знаят. Няма място за спор.
— Но сигурно си съгласен, че при спор се раждат нови мисли. — Разбира се, това беше наивно от моя страна, но все пак настоях: — Сократ е водел слушателите си към мъдростта чрез спор и диалози.
— Тези две неща не са съвсем еднакви. Аз преподавам чрез диалози или поне се опитвам да го правя. Но споровете са порокът на този град. Устати хора винаги могат да надвият в спор много по-мъдри от тях, които нямат дар слово. Днес само стилът има значение; никой не обръща внимание на съдържанието. Повечето от софистите са актьори, дори нещо по-лошо — адвокати. И за да ги чуят, младежите плащат, както се плаща на улични певци.
— Това са камъни в моята градина. — Прохерезий се беше присъединил към разговора. Забавно му беше да подеме спор, който очевидно се водеше открай време.
— Знаеш мнението ми. — Приск беше суров. — Ти си най-лошият от тях, защото си най-добрият оратор. — Той се обърна към мен: — Той е толкова красноречив, че всички софисти в Атина го ненавиждат!
— С изключение на теб — додаде Макрина.
Приск се престори, че не е чул думите й.
— Преди няколко години неговите колеги решиха, че е прекалено популярен. Затова подкупиха проконсула…
— Внимавай! — рече Макрина. — Не трябва да говорим за подкупени чиновници пред този, който може един ден да заеме най-висшата служба в държавата.
— Подкупиха проконсула — продължи Приск, сякаш тя не бе казала нищо — да изпрати нашия домакин в изгнание. И той го изпрати. Но скоро след това проконсулът се оттегли от политическия живот и вместо него дойде един по-млад проконсул, който страшно се възмути от станалото и разреши на Прохерезий да се върне. Софистите обаче не се предадоха лесно. Те продължаваха да кроят заговори срещу най-изкусния измежду тях. Затова новият проконсул свика събрание в Школата.
— По внушение на чичо ми.
Прохерезий явно намираше разговора много забавен:
— Макрина не ни оставя да запазим никакви тайни. Е, да, аз му дадох тази идея. Исках да събера всичките си врагове на едно място, за да мога…
— Да ги смажеш — подсказа му Макрина.
— Да ги спечеля — каза чичо й.
— Да ги победиш — поправи го Макрина.
Приск продължи разказа си:
— Беше внушително зрелище. Всички се бяха събрали в голямата зала на Школата. Приятелите бяха разтревожени, враговете бяха оживени. Пристигна и проконсулът. Той щеше да ръководи събранието и поиска да се предложи тема, която Прохерезий да развие. Каквато и да било тема. Събранието трябваше само да я избере. Отначало никой не промълви дума.