Искам да оставя за историята първото си впечатление от Юлиан. Той бе красив младеж, широкоплещест, както всички в рода им, с развита мускулатура, макар че по онова време той не правеше почти никакви упражнения. Не му оставаше време за това, понеже постоянно говореше. Грегорий не съвсем без основание казва, че Юлиан почти се задъхвал от много приказки. Аз често му казвах: „Как очакваш да научиш нещо, когато само ти говориш?“ Той се изсмиваше възбудено и отвръщаше: „Но аз говоря и слушам едновременно, в това е моето изкуство.“ Може би беше прав. Винаги съм се изненадвал колко много успя да научи.
Едва когато прочетох съчинението, узнах за разговора с Прохерезий. Никога не съм подозирал, че старецът е бил толкова хитър или смел. Опасно е да признаеш пред един престолонаследник, когото едва познаваш, че си се допитвал до оракул. Прохерезий винаги е имал слабост към оракули.
Тоя човек никога не ми е бил особено приятен. Винаги имах чувството, че е повече демагог, отколкото философ. При това той съвсем сериозно играеше ролята си на „велик старец“. Говореше за всичко и навсякъде. Гледаше да поддържа връзки с царски особи, както владиците се стремят да намерят мощи. Беше наистина красноречив оратор, но писанията му бяха банални.
Нека ти кажа нещо за Макрина, тъй като Юлиан не е искрен и ако не ти го кажа аз, никога няма да го узнаеш. Те имаха любов и целият град говореше за това. Макрина с цялото си невъзпитание както винаги разказваше на всички за връзката си, и то в най-интимни подробности. Разправяше, че Юлиан е изключително страстен любовник, като даваше да се разбере, че не й липсва опит в това отношение. Всъщност, когато се срещнаха за първи път, тя вероятно е била още девствена. В нейната среда нямаше много мъже, които биха били готови на усилието да я лишат от девственост. В края на краищата Атина е прочута с леснодостъпните си момичета и не са много мъжете, които биха искали да спят с приказливи жени, особено когато има толкова голям избор от мълчаливи. Уверен съм, че Юлиан е бил първият любовник на Макрина.
По това време се разправяше една изключително смешна история, несъмнено измислена. Подслушали Юлиан и Макрина, когато лежали заедно. Дори по време на самия акт те продължавали да говорят: Макрина оспорвала възгледите на питагорейците, докато Юлиан повтарял доводите си в подкрепа на Платоновата философия. Явно са си подхождали.
Юлиан рядко ми говореше за Макрина. Може би се стесняваше от това, че знаех за тази история. За последен път говорихме по този повод в Персия, когато той пишеше съчинението си. Питаше какво е станало с нея, за кого се е омъжила и как изглежда. Отговорих му, че е понапълняла, че се е омъжила за един търговец от Александрия, който живее в Пирея, че има три деца. Не му казах, че най-голямото й дете е негов син.
Да, това бе големият скандал в Атина навремето. Тя роди седем месеца след като Юлиан напусна Атина. По време на бременността остана да живее при баща си. Въпреки дързостта си тя изненадващо строго се придържаше към обичаите, що се отнасяше до тези неща. Отчаяно си търсеше съпруг, макар да беше всеизвестно, че детето в утробата й беше син на Юлиан и следователно е чест за майката. За неин късмет александриецът се ожени за нея и обяви детето за свое.
От време на време го виждах, когато беше още дете. Сега е на около двадесет години и доста прилича на баща си; това именно ми пречи да се виждам с него и сега. Въпреки че съм стоик, някои спомени ми причиняват болка. За щастие момчето живее в Александрия, където се занимава с търговията на втория си баща. Веднъж Макрина ми каза, че изобщо не се интересувал от философия. Бил благочестив християнин. И с това свършва династията на Константин. Дали Юлиан е знаел, че има син? Мисля, че не. Макрина се кълне, че не му е казвала, и почти й вярвам.
Преди няколко години я срещнах на мястото, което атиняните наричат Римската агора. Поздравихме се приятелски, седнахме заедно на стъпалата на кулата с водния часовник. Попитах я за сина й.
— Прекрасен е! Съвсем прилича на баща си, император, бог! — Макрина не е загубила способността си да те затрупва с порой от думи, въпреки че духовитостите й не са вече толкова хапливи. — И никак не съжалявам!
— За какво не съжаляваш? За приликата ли? Или за това, че си майка на Юлиановия син?
Тя не отговори. Хвърли разсеян поглед над агората, както винаги пълна с бирници и адвокати. Тъмните й очи светеха с познатия ми блясък, въпреки че бузите й се бяха отпуснали и големите й гърди увиснали от майчинството и годините. Изведнъж тя се обърна към мен: