Но Констанций не слушаше. Беше се изтегнал по гръб, тихо се оригваше и леко разтриваше с ръка издутия си корем. Той заговори с притворени очи:
— След баща ми аз съм първият император, който царува сам. Но той никога не е възнамерявал само един от нас да управлява. Нито пък Диоклециан е възнамерявал само един от четиримата му наследници да управлява.
Констанций се изправи на лакътя си и ме погледна с тези странно тъжни очи, които бяха най-привлекателното и най-загадъчното у него. Това бяха очи на поет, който е видял истинската трагедия на този свят и знае какъв е отвъдният. И все пак приятното впечатление от тези очи се разваляше напълно от нацупената му уста. Дали някой изобщо познаваше Констанций? Едно беше сигурно — аз не го познавах. Аз го мразех, но Евсебия го обичаше — поне така ми се струваше, а тя беше жена, която не би се привързала към лош човек. Като всички нас, Констанций беше съвкупност от много личности, събрани в едно тяло.
— Светът е прекалено голям, за да може един човек да го управлява. — Сърцето ми заби ускорено. Знаех какво следва. — Не мога да бъда навсякъде. А властта на императора трябва да бъде навсякъде. Работите винаги се объркват на няколко места едновременно. Щом германските племена на север се размърдат, персийците нападат от юг. Понякога ми се струва, че се наговарят предварително. Ако се отправя на изток, веднага възниква опасност от запад. Ако един пълководец се разбунтува срещу мен, по същото време трябва да се справям с още един-двама други предатели. Империята е голяма. Разстоянията са огромни. Враговете ни — многобройни. — Той откъсна една кълка от печената патица и почна да дъвче, като през всичкото време ме гледаше с кротките си очи. — На всяка цена ще задържа държавата ни цяла. Няма да отстъпя на варварите нито един град, нито една нива дори! — Високият му глас почти прегракна. — Ще запазя държавата за нашето семейство. Ние я спечелихме, трябва да я задържим. И затова трябва да бъдем верни един на друг. — Как ме поразиха тези думи, произнесени от неговата жестока уста. Не смеех да го погледна.
— Юлиане — гласът му стана по-нисък, — възнамерявам да те направя цезар, мой наследник, дотогава, докато ми се роди син.
— Господарю! — единствено можах да промълвя аз. Неочаквано сълзи изпълниха очите ми. И досега не съм си дал сметка дали желаех тази съдба. И все пак, когато всичко това ми се случи, някакво скрито въже се скъса вътре в мен и моят кораб се понесе по опасното море.
Евсебия ме поздрави. Не си спомням какво отвърнах. Донесоха още вино и Констанций, изпаднал във весело настроение, ми съобщи, че астролозите предпочитали 6 ноември пред всеки друг ден. Изтъкна, че трябва да изучавам военно дело, докато си събера двор, подходящ за новото ми положение. Щял да ми плаща заплата, която „няма да бъде голяма“, както той се изрази неопределено. Всъщност, ако не бяха доходите от майчиното ми имение, щях да умра от глад още първата година. Никой не може да упрекне братовчед ми в прекалена щедрост.
Констанций почти ми се усмихна:
— А сега имам изненада за теб.
Изненадата беше сестра му Елена. Тя влезе в стаята с подчертано чувство за собствено достойнство. Не я познавах, въпреки че я бях виждал от разстояние при първото ми посещение в Медиоланум.
Елена не беше привлекателна жена. Беше ниска, склонна към напълняване, с къси крака и дълъг торс като на Констанций. За нещастие лицето й беше досущ като лицето на Константин Велики; човек просто се сепваше: същите широки скули, същите горди и тънки устни, големият нос, грамадната челюст — просто копие на императорския портрет, пресъздаден у жена на средна възраст. И въпреки тази злощастна прилика тя беше иначе много женствена и имаше приятен, мек глас. (Винаги са ми били неприятни жени с пискливи гласове.) Движеше се сдържано, дори смутено. Тогава не знаех нищо за нея освен това, че е десетина години по-възрастна от мен и че е любимата сестра на Констанций.
След като отговори на нашите поздрави, Елена седна на свободния стол. Явно беше развълнувана. Аз също бях неспокоен, защото знаех точно как щяха да се развият нещата по-нататък. Винаги допущах, че нещо подобно може да ми се случи, но винаги се стремях да мисля за това колкото се може по-рядко. Сега този миг беше настъпил.
— Удостояваме те с честта — започна Констанций — да ти дадем нашата прелюбима сестра за съпруга, осезаема и жива връзка между нашите две корони.
Той явно беше подготвил това изречение предварително. Питах се дали се беше обърнал към Гал по същия начин, когато му даде Констанция за жена.