Елена гледаше в пода. Предполагам, че и аз целият съм се бил изчервил. Евсебия ме наблюдаваше, развеселена, но все пак сдържана. Тя ми беше приятел и съюзник, но сега можеше лесно да стане мой враг. Още тогава си дадох сметка за това. Или може би сега пиша така, защото зная какво се случи по-късно? Както и да е, съвсем ясно бе, че ако Елена има дете, а Евсебия остане бездетна, моето дете ще бъде наследник на Констанций. Сега и четиримата бяхме оплетени като мухи в мрежата на паяк.
Не си спомням какво отговорих на Констанций. Но съм сигурен, че съм заеквал. По-късно Елена ми каза, че съм бил изключително красноречив, въпреки че не съм смеел да погледна към нея, докато съм произнасял благодарствената си реч. Сигурно съм мислил за съпружеските си задължения. Никоя друга жена не ме е привличала по-малко. И все пак ние трябваше да имаме дете. Такова бреме е обичайно за монарсите и, струва ми се, е малка цена за величието, макар че навремето жертвата изглеждаше по-голяма, отколкото беше всъщност.
Елена беше добра жена, но миговете на интимно общуване бяха редки, незадоволителни и донякъде трогателни, защото наистина исках да й даря удоволствие. Но възможно ли е да ти бъде приятно да се любиш със статуята на Константин? Не можех да я направя щастлива, но поне не я направих нещастна. Мисля, че станахме добри приятели.
Обедът завърши, когато Констанций свали късите си криви крака на пода и се протегна така, че ставите му изпращяха. След това, без да промълви нито дума, той излезе от стаята. Евсебия ми се усмихна леко, хвана Елена за ръка и двете жени се оттеглиха. Останах сам, вторачил поглед във фазановите яйца, подредени от изкусния готвач в чудесно, украсено с пера гнездо, които бяха поднесени като последно ястие. Това беше паметен момент. Бях влязъл в стаята като заточен ученик. Напуснах я като цезар и съпруг. Промяната беше главозамайваща.
В повечето дворци най-важните особи много рядко се виждат едни други. До известна степен това се дължи на тяхното собствено желание. Колкото по-рядко се срещат, толкова по-малка е вероятността да се случи нещо неприятно. Но главната причина е, че придворните се стремят да държат високопоставените лица далеч един от друг, защото по този начин посредниците придобиват по-голямо значение — тогава те тичат от едно крило на двореца до друго, плетат интриги и правят своя политика.
В много отношения дворът на Констанций беше по-лош и от времето на Домициан. Евнусите бяха всевластни. Те държаха всички далеч от императора. Не си ли угоден на някой евнух, обречен си на гибел: те веднага извикват Меркурий, „комита на сънищата“, или Павел „Веригата“. Наричаха ги така, защото единият тъй майсторски тълкуваше и най-невинните сънища, че те винаги разкриваха предателски намерения, а другият имаше гениалната способност да открива все нови и нови брънки от една нескончаема верига от предателства.
И понеже Констанций слушаше единствено евнусите, беззаконията се ширеха навред. Никой не беше в безопасност, включително и най-високопоставените в двора, и особено онези, които като мен бяха кръвни роднини на императора.
Много пъти, когато изучавах някое историческо съчинение, си мислех, че не се отдава достатъчно внимание на посредниците, които в повечето случаи са действителните управници на държавата. Ние сме склонни да си представяме двора като колело, в чийто център стои императорът, от когото, като спици на това колело, всички висши сановници черпят силата си. Но истината е друга. Много рядко допускаха някого да се доближи до Констанций. Единствено евнухът Евсебий го виждаше всеки ден. Вследствие на това в двора постоянно се образуваха все нови и нови клики, макар че привидно цялата власт беше в ръцете на императора. Ако човек вземе да чете летописите на Медиоланум от онези дни, би си помислил, че Констанций и аз сме се виждали всеки ден, че сме разисквали политически въпроси и военна стратегия и изобщо сме имали, така да се каже, общ семеен живот. Всъщност в течение на един месец видях императора само четири пъти. Вече описах първата ни среща. Втори път го срещнах при провъзгласяването ми за цезар.
Бях провъзгласен за цезар на 6 ноември 355 година, когато консули бяха Арбецио и Лолиан. Трябва да призная, че Констанций владееше до съвършенство изкуството да устройва церемонии. Макар и да си мисля, че го надминавам в много отношения, никога не ще успея да вдъхна на хората страхопочитание към императорското величие, нещо, което той успяваше да направи, щом пожелаеше. Когато се явеше пред тълпата, всички чувствуваха, че той е августът. А когато аз заставам пред народа, съвсем не правя поразително впечатление. Предполагам, че донякъде ме обичат, но присъствието ми не ги смущава. Намират, че приличам на ретор. И те са прави — наистина приличам на ретор.