В дъното на главния площад беше издигната дървена платформа, украсена с римските орли и дракона на нашата династия. Самият площад бе изпълнен с войници в пълна униформа.
Докато военачалниците ме водеха към платформата, усещах как всеки мускул ме боли: по цял ден се упражнявах с меч и копие. Бях преуморен, а, струва ми се, моите учители изпитваха само презрение към мен. Смятаха ме за книжен плъх, който не отбира нищо от военно изкуство и предпочита разговорите пред войната. Естествено те бяха вежливи пред мен, но често зад гърба си чувах тих, подигравателен смях. В случая с изненада открих, че не мога да понасям да ми се подиграват. Смята се, че една от полезните страни на философията е между другото и тази, че уж ни научавала да понасяме хорското презрение. Някои философи дори изпитват наслаждение, когато простият народ най-грубо ги оскърбява. Но аз не съм такъв. Може би е права донякъде мисълта, че кръвта и наследствеността имат значение. В края на краищата аз съм потомък на трима императори. Беше ми непоносимо тези млади, здрави офицери да ме смятат слаб и женствен. Реших да ги надмина във всяко отношение. За съжаление по онова време първенството ми беше по-скоро пожелание, отколкото факт. Бях се упражнявал прекалено много в съвсем кратко време и вследствие на това бях станал дори по-несръчен от обикновено.
В момента, когато достигнах до платформата, зазвучаха тръби. Чуха се приветствени възгласи. Между легионите се отвори пътека и Констанций, със златен шлем във формата на змей и пурпурна мантия, се появи в позлатената си колесница. Докато минаваше пред мен, аз улових погледа му — беззрачен като погледа на слепия Омир! При такива публични тържества императорът не вижда обикновените хора.
Констанций бавно се изкачи по стъпалата на платформата, но късите му криви крака отнемаха малко от величието му. Застанал на платформата, той изслуша приветствените викове на легионите. След това ми даде знак да отида при него. Изкачих стръмните дървени стъпала с чувството, че отивам на собствената си екзекуция, и заех мястото си до Констанций… Едва не написах: заех мястото си в историята — защото името ми беше вече легенда. За добро или за зло, бях станал част от дългата хроника, започнала с Юлий Цезар и чийто край никой не може да предвиди…
Погледнах гъсто строените легиони. За пръв път виждах толкова войска; признавам, беше завладяваща гледка. Всички мисли за философия изхвърчаха от главата ми, когато видях знамената със змея да се развяват в есенния вятър и орлите да се накланят, за да ни отдадат почест.
Констанций ми хвана ръката. Стискаше я здраво в грубата си длан. Погледнах към него с крайчеца на окото си, защото усетих, че нещо не е както трябва: той стърчеше с половин глава над мен. Сведох очи надолу и забелязах, че е стъпил на ниско столче. Констанций никога не пропущаше най-малката подробност, която би могла да подсили впечатлението за неговата величественост.
Той заговори на легионите. Високият му глас се носеше навред — говореше такъв латински, какъвто се говори във войската и е лесен за разбиране. Беше научил речта си наизуст.
— Ние заставаме пред вас, доблестни защитници на империята, за да отмъстим на нашите врагове. Как трябва да сторим това, вие ще кажете, не като войници, а като безпристрастни съдии. След смъртта на тези бунтовни тирани, които, подтикнати от бяс и заслепление, се опитаха да завземат престола, варварите от север навлязоха в Галия, защото сметнаха, че нашата велика империя е отслабена и в нея царят размирици. Те са там сега. Само в пълно съгласие с вас можем да ги прогоним. Вие трябва да вземете решение.
Пред вас стои нашият братовчед Юлиан, почитан заради скромността си, който ни е скъп също така и поради кръвната му връзка с нас; млад човек със забележителни способности, когото желая да направя цезар, ако вие одобрите избора ми…
В този миг, въпреки че не бе още довършил изречението си, Констанций беше прекъснат от множество гласове, които викаха, че явно не по волята на човек, а сам Бог иска да бъда провъзгласен за цезар. Напълно бях съгласен с тези думи, макар че богът, за когото те мислеха, и единият, който действително ме бе издигнал, не бе един и същ. И все пак не можех да не се удивлявам на умението, с което Констанций беше организирал цялата сцена. Гласовете се обаждаха като че ли наистина спонтанно, по своя воля, а всичко беше предварително заучено. Докато войниците викаха, Констанций стоеше съвършено неподвижен и безмълвен, сякаш слушаше думи на оракул. Дланта ми се изпоти, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми. Когато гласовете замлъкнаха, той кимна тържествено към легионите.