Сетне видя камиона, който ги чакаше. Край на похода, значи край на всичко. Сто метра, осемдесет, петдесет; краят на ужасната агония се приближаваше бавно, но сигурно, докато изтръпналите му крака продължаваха да го носят през уж последните няколко метра.
В камиона седеше един мъж и гледаше изкривеното му от болка лице, по което се стичаха струйки дъжд, да се олюлява към него. Когато задният капак беше на педя от протегнатите пръсти, мъжът потропа на кабината зад себе си и камионът потегли напред. Така че той не измина още 100 метра, а цели 15 километра. Мъжът в камиона се казваше Спарки Лоу.
— Здрасти, Майк, радвам се да те видя.
Такова нещо много трудно можеш да простиш.
— Здрасти, Спарки, как е хавата?
— Щом искаш да знаеш — шибана.
Спарки измъкна от паркинга невзрачен джип с двойно предаване и след половин час вече бяха извън Дахран. Поеха на север. До Хафджи имаше повече от 300 километра с кола, но след като от дясната им страна се изниза пристанището Джубаил, останаха почти сами. Пътят беше пуст, никой не изпитваше желание да посети Хафджи — малко петролодобивно селище на границата с Кувейт, — превърнало се сега в изоставен град.
— Продължават ли да пристигат бежанци? — попита Мартин.
— По някой и друг — кимна Спарки. — Вече намаляват. Големият наплив мина. Сега идват главно жени и деца с пропуски — иракчаните ги пускат, за да се отърват от тях. Не постъпват глупаво. Ако аз управлявах Кувейт, щях да се отърва и от преселниците.
Преминават и индийци — иракчаните сякаш не им обръщат внимание. Не постъпват много умно. Индийците разполагат с добра информация и аз убедих двама да направят кръгом и да се върнат със сведения за нашите хора.
— Набави ли ми онова, което поисках?
— Да бе. Грей трябва да е задвижил някоя и друга връзка. Вчера пристигна в камион със саудитска регистрация. Тази вечер ще вечеряме с онзи млад пилот от кувейтските военновъздушни сили, за когото ти говорих. Твърди, че имал контакти в страната — хора, на които може да се разчита, които могат да са полезни.
— Не бива да вижда лицето ми. Могат да го свалят.
Спарки помисли за момент.
— Правилно.
Вилата, реквизирана от Спарки Лоу, съвсем не е лоша, си помисли Мартин. Принадлежеше на американски чиновник от петролния добив, но неговата компания „Арамко“ беше изтеглила човека си в Дахран.
Мартин въобще не попита Спарки Лоу какво прави в тази част на света. Очевидно и той беше „взет на заем“ от Сенчъри Хаус със задачата да пресреща бежанците, които отиваха на юг, и да ги поразпита за онова, което са видели и чули.
Хафджи беше фактически изоставен, ако не се смятаха войниците от Саудитската национална гвардия, които се бяха окопали, заемайки позиции за отбрана в и около града. Но все още се срещаше по някой печален саудитец и Мартин успя да си купи необходимите дрехи от един мъж на пазара, който така и не можа да повярва, че наистина се е намерил клиент.
В средата на август в Хафджи все още имаше ток, което означаваше, че климатичната инсталация, помпата на кладенеца и бойлерът работеха. Разполагаше с баня, но знаеше, че не бива да се къпе.
От три дни ходеше некъпан, небръснат и с неизмити зъби. Дори госпожа Грей, неговата домакиня в Рияд, да бе забелязала, че се е вмирисал, тя бе достатъчно добре възпитана, за да не го спомене. За хигиената на зъбите си Мартин се грижеше единствено като ги почистваше с някоя клечка след ядене. Спарки Лоу също не каза нищо, но той знаеше причината.
Кувейтският офицер се оказа красив мъж на двайсет и шест години; беше възмутен от коварното нашествие и очевидно симпатизираше на свалената династия Ал Сабах, чийто членове сега бяха настанени в луксозен хотел в Таиф, като гости на краля на Саудитска Арабия Фахд.
Доста се смути, когато откри, че макар домакинът му да беше точно онова, което очакваше, а именно британски офицер в цивилно облекло, третият човек на масата като че също беше арабин, облечен в изцапан кремав туб с шарена куфия на главата, като единия й край бе така подпъхнат от другата страна, че да закрива долната половина на лицето му, Лоу ги представи.
— Наистина ли сте англичанин? — попита изненаданият млад мъж. Обясниха му защо Мартин е облечен по този начин и защо крие лицето си. Капитан Ал-Халифа кимна с разбиране.
— Простете, господин майор. Естествено, че разбирам. — Неговата история беше ясна и проста. Обадили му се у дома вечерта на първи август и му казали да се яви във военновъздушната база Ахмади, където служел. Цяла нощ с другите офицери слушал по радиото новините за нахлуването в родината им от север. На разсъмване неговата ескадрила от изтребители Скайхок била заредена с гориво, въоръжена и готова за излитане. Американските самолети Скайхок, макар и далеч не модерни, все още можели да бъдат доста полезни в нападения срещу наземни цели. Не можели да се мерят със съветските МИГ 23, 25 или 29, нито с френските Мираж, с каквито разполагали иракчаните, но за негов късмет при единствения си боен полет до момента не бил срещнал такива.