— Добре. Разбирам.
— Междувременно положението е такова, че всеки иракски войник, танк или оръдие, което бъде задържано тук, няма да се използва на границата…
— Говорите за съпротива, въоръжена съпротива — прекъсна го Ал-Халифа. — Някой буйни момчета се опитаха. Иракските патрули ги застреляха като кучета.
— Да, зная. Били са храбри, но глупави. Има начини да се вършат тези неща. Въпросът е не да убиеш стотици, или да бъдеш убит. Работата е да се държи иракската окупационна армия в непрекъснато напрежение, да нямат спокойствие — нито когато пътуват, нито когато спят.
— Вижте, господин англичанино, разбирам, че имате добри намерения, но подозирам, че сте човек, свикнал с тези неща и опитен в тях. Аз не съм. Тези иракчани са жестоки и диви хора. Открай време ги знаем. Ако постъпим както казвате, ще има репресии.
— Това прилича на изнасилване, господин Ал-Халифа.
— Изнасилване ли?
— Когато една жена е заплашена с изнасилване, тя може да се съпротивлява или да се подчини. Ако си кротува, ще бъде насилена, вероятно бита, може би убита. Ако се бори, ще бъде насилена, положително бита, може би убита.
— Кувейт е жената, Ирак изнасилвачът. Това вече го знам. Тогава защо да се борим?
— Затова, защото има и утрешен ден. Утре Кувейт ще се погледне в огледалото. Вашият син ще види в него лицето на боец.
Ахмед Ал-Халифа се взря продължително в тъмнокожия брадясал англичанин пред себе си, сетне каза:
— Баща му също. Нека Аллах има милост към народа ми. Какво искате? Пари ли?
— Благодаря ви, не. Пари имам.
Имаше 10 000 кувейтски динара от посланика в Лондон, който ги беше изтеглил от клона на „Банк ъв Кувейт“ на ъгъла на Бейкър Стрийт и Джордж Стрийт.
— Имам нужда от къщи, в които да живея. Шест къщи…
— Никакъв проблем. Вече има хиляди изоставени апартаменти…
— Не апартаменти, самостоятелни вили. В апартаментите човек има съседи. Никой обаче няма да заподозре един беден човек, който се грижи за изоставена вила.
— Ще ги намеря.
— А също и документи за самоличност. Истински, кувейтски документи. Три броя. Един за кувейтски лекар, един за индийски счетоводител и един за градинар от околностите на града.
— Добре. Имам приятели в Министерството на вътрешните работи. Смятам, че продължават да ръководят печатарските машини, на които се правят картите за самоличност. А какви да са снимките?
— За градинаря намерете някой старец от улицата. Платете му. За лекаря и счетоводителя изберете мъже от вашия персонал, които приличат донякъде на мен, но обръснати. Всеизвестно е, че тези снимки са лоши.
И накрая коли. Три. Едно бяло комби, един джип с двойна предавка и един очукан пикап. Всички заключени в гаражи и с нови регистрационни табели.
— Добре, ще бъде направено. Откъде ще приберете картите за самоличност, ключовете от гаражите и колите?
— Знаете ли християнското гробище?
Ал-Халифа се намръщи.
— Чувал съм за него, но никога не съм ходил там. Защо?
— Намира се на пътя за Джара в Сулайбихат, до главното мюсюлманско гробище. Една съвсем невзрачна порта с мъничък надпис: „За християни“. Повечето надгробни плочи са на ливанци и сирийци; тук-таме се срещат филипинци и китайци. В най-далечния десен ъгъл е гробът на моряка Шептън. Мраморната плоча е разклатена. Под нея съм изкопал празно място. Оставете ги там. Ако имате съобщение за мен, също. Проверявайте гроба един път седмично, за евентуални съобщения от мен.
Ал-Халифа поклати смутено глава.
— Не ме бива за такива неща.
Майк Мартин се изгуби в тълпата из тесните улички на квартала Бнеид-ал-Кар. Пет дни по-късно, под надгробната плоча на правоспособния моряк Шептън той намери три лични карти, три комплекта от ключове за гаражи с адресите им, три комплекта от стартерни ключове и шест комплекта от ключове за къщи с адреси на прикачените към тях етикети.
Два дни по-късно, на връщане от петролното поле Ум Гудайр, един иракски камион най-ненадейно избухна в пламъци.
Ръководителят на отдела за Близкия изток на ЦРУ Чип Барбър беше в Тел Авив от два дни, когато телефонът в кабинета, който му бяха предоставили в посолството на САЩ, иззвъня. Обаждаше се завеждащият бюрото на американското разузнаване.
— Чип, всичко е наред. Върнал се е. Насрочих среща за четири часа. Това ти дава възможност да хванеш последния, полет от „Бен Гурион“ за Щатите. Онези рекоха, че ще минат покрай офиса да ни вземат.